Мари Кордоние - Мнимата дукеса

— Защо не желаете да се омъжите за Раймон? Това би ви освободило от всякакви грижи.

Въпросът я порази като внезапен изстрел. Цялата кръв се отдръпна от лицето й, за да отстъпи място на мраморна бледност. Виолен си пое дъх — по-скоро изпъшка — сетне вирна глава толкова рязка, че няколко къдрици се изсипаха на рамото й. Върху бледожълтия воал на деколтето заискриха червеникавокафявите им пламъци. Дори графът се сепна възхитен от тази очарователна комбинация от горда непреклонност и неосъзната съблазън.

— Добре, ваша милост. Виждам, че искате да кажа всичко — звънна гласът й ясен и сладък. — Добре… Ето… Аз съм потомка на славен и благороден род. Не от името си трябва да се срамувам, а от собствената си глупост. Дойдох в Париж с наивната вяра, че най-голямата ми сестра, която е омъжена богато тук, ще може да ме приеме в своя дом след кончината на баща ни. От писмата й съдех, че това сигурно ще е напълно възможно. Оказа се всъщност, че тя е съпруга на някакъв сервилен писар, който се подвизава в Тюйлери, а е оставил семейството си да мизерства в някаква дупка на Рю Шапон. Останалите ми сестри са в манастир, само една от тях, вече ви казах, е омъжена за селянин. Ето как всички потомки на Сен Хеде станаха или монахини, или просякини. Но това съвсем не е всичко. Любезният ми зет писаря се погрижи да ме настани като прислужница при мадам Хенриет д’Орлеан. Прибираше цялата ми заплата, като че бях робиня… И в моето отчаяние виконтът се появи като… Да, той дойде да ме отведе със себе си, като черния благороден рицар от приказките. Знаех какво правя. Знаех че се отказвам от честта си, ала моята любов бе по-голяма от всякаква чест. Вие познавате сина си. Знаете, че той заслужава всичката обич на този свят, но и всички почести, на които може да се радва един високоблагороден мъж… Не бива от погрешно разбрано … влечение към една жена, сама пренебрегнала доброто си име и озлочестена от разюздани царедворци, той да се откаже от истинския си живот. Не съм и помислила, че мога да разчитам на някакво бъдеще с него. Приех да дойда, само и само да съм близо до него. А сега настъпи моментът, в който трябва да заплатя за това.

Виолен се бе разгорещила. Говореше все по-пламенно, все по-страстно и това придаваше на изстраданите й думи още по-голяма убедителност и драматизъм. Горчивината на това признание, отчаяната гордост, скрита в него, развълнуваха мъжа срещу нея.

— Баща ви е починал… — повтори той. — Значи няма човек, който да ви наложи волята си?

— Единствено кралят — отвърна гордо Виолен.

— Добре, така да бъде — отвърна кратко граф дьо ла Шез.

Виолен премигна, опитвайки се да схване смисъла.

— Не ви разбрах?

— Ще се подчините на кралската воля. Кралят е ваш господар, той трябва да реши съдбата на последната издънка на неговите васали Сен Хеде.

— Какво говорите? Това е… Смятате ли наистина, че Негово величество няма други по-важни дела та ще се занимава с нищожество като мене.

— Човекът, който ви озлочести, е собственият му брат.

— Никога няма да ми повярват.

— Подценявате нашия господар — възрази живо Ив дьо Мариво. — Млад е, но е умен и твърде способен владетел. Вие не съдете по фриволното му отношение към дамите. Впрочем, вие сама доказахте, че не мислите така. След като сте посъветвали Раймон да се обърне към самия крал. Признавам, това беше майсторски изигран ход, за да го изтръгнете от неговото смешно самобичуване и да го тласнете към по-достойна цел. Дължа ви благодарност за това. Вие успяхте толкова дипломатично да накарате нашия син да забрави раните, нанесени му от войната и от собствената му гордост. Навярно разбрахте, че Раймон представи вече бележките си. А тази сутрин вече пристигна поканата за аудиенция. Нашият господар предлага предложенията на виконта да бъдат обсъдени съвместно с неговия военен министър.

— Не зная! Не знаех… Не разбирам….

Виолен се презираше за това заекване. Радваше се заради Раймон. Никога не се бе съмнявала в способностите му. Знаеше си, че идеите му ще срещнат отклик. Ала другото, другото, за което спомена графът…

— Никой не ще ви принуди — каза изведнъж той, прочел сякаш мислите й. — Дайте ми една седмица, мадмоазел дьо Сен Хеде. Ако дотогава кралят не поиска обяснение, готов съм да изпълня всяко ваше желание.

Една седмица. Присъдата се отлагаше с една седмица, в която ще може все още да чува поне гласа на Раймон, да вижда фигурата му отдалече. Една седмица до раздялата завинаги. Милост, за която не бе молила, но която изпълни сърцето й с благодарност. Съзнаваше ли графът какво означава за нея тази седмица, която той така строго определи?