Линда Хауърд - Търси се съпруга

Неочаквано той се отмести от колоната и седна до нея на люлката, а механизмите й изскърцаха от тежестта му.

— Преди време бях женен, в продължение на две години. В много отношения ти си като първата ми жена. Тя беше градска персона. Харесваше разнообразието и забавленията на големия град. Допреди брака ни изобщо не беше стъпвала в ранчо, затова й се стори романтично, точно като на филм, докато не разбра, че животът във фермата е преди всичко работа, а не удоволствия. Още преди първата зима започна да губи търпение, но студът преля чашата. Втората година с нея бе същински ад.

— Недей да ме сравняваш с нея, Рийс Дънкан. Това че не й е харесало тук не значи, че и с мен ще стане същото.

— Човек, който не се учи от грешките си е пълен глупак. Когато се оженя отново, ще го направя за жена, която знае какво значи животът в ранчото и ще е готова да работи заедно с мен. Втори път няма да изложа земята си на опасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Някога това ранчо беше най-голямото и най-добре поддържаното. Все още можеш да забележиш, че тук е имало добри времена. Притежавах най-породистите бикове за разплод в съседните четири щата, отглеждах повече от четири хиляди говеда, имах петдесет работника. И тогава се разведох. — Той повдигна ръка и я отпусна върху облегалката на люлката. В тъмнината можеше да различи само профила му, но долови ядната горчивина в гласа му. — Семейството на Ейприл оказа огромно влияние върху съдията. Той се съгласи, че двете години брак дават право на жена ми да получи половината от имота ми, но тя мило предпочете суха пара. Едва не фалирах. Трябваше да ликвидирам почти всичко, за да й се изплатя. Продадох част от земята, която е била в семейството ми повече от сто години. Това се случи преди седем години. Работих като вол, само и само да запазя ранчото и едва тази година има шансове да изкарам малка печалба. Искам да имам деца, на които да оставя ранчото, но този път много внимателно ще подбера съпругата си.

Тя бе истински шокирана от историята му, но въпреки това заядливо подхвърли:

— А любовта фигурира ли в плановете ти?

— Не — с равен тон отвърна той.

— Ами ако жена ти иска нещо повече?

— Нямам намерение да я залъгвам. От самото начало ще й обясня цялата ситуация. И все пак ще бъда добър съпруг. Не обичам изневерите, държа се добре с жените. Единственото, което искам от нея, е почтеност и работливост, качества, които и аз притежавам.

— И да няма нищо против, когато я третират като кобила за разплод?

— И това, да — съгласи се той.

Обзе я толкова силно разочарование, че сякаш някой я прободе с нож. Той щеше да се ожени за друга. Отмести поглед от него и събра всички сили, за да запази контрол.

— Тогава ти желая късмет. Надявам се, че този път ще ти потръгне в брака. Имаш ли други кандидатки?

— Още две. Която прояви интерес към живота в ранчото, вероятно ще стане моя съпруга.

Говореше сякаш обсъжда бизнес-сделка, само дето в този случай щеше да спи с партньора си. Маделин едва не извика каква загуба на страст би била подобна постъпка, но се сдържа. Единственото, което й оставаше, бе да забрави този мъж, иначе до края на живота си щеше да сравнява всеки друг с Рийс Дънкан.

Тъмнината прикри пустотата в очите й, когато каза:

— Тихият океан покрива площ от почти шестдесет и четири милиона квадратни мили.

Той веднага пое топката.

— Безопасната игла е бил измислена през 1849.

— Не е възможно! Толкова отдавна! Ципът е изобретен през 1893 година — много полезно откритие, иначе можеше да ти се случи да се убодеш на безопасна игла, докато си закопчаваш панталона.

Маделин мълча по пътя обратно към Билингс на следващата сутрин. Вечерта приключи добре, с веселието от размяната на любопитни факти, но думите му не й дадоха покой и тя не мигна цяла нощ. Не можеше да понесе самата мисъл, че повече никога няма да го види, но той така бе решил и тя за нищо на света нямаше да издаде болката си. Нямаше никакъв смисъл да му реве на рамото, макар че точно това й се правеше.

Той също изглеждаше изморен, но това не беше чудно, имайки предвид че два дни поред беше ставал рано и бе шофирал.

— Съжалявам, че ти създавам затруднения да ме караш до летището — извини се тя.

Той й хвърли бърз поглед, после отново се втренчи в пътя.

— Ти също си пропътувала огромно разстояние напразно.

Значи тя попадаше в категорията „Напразно“. Пристигнаха на летището половин час преди полета й. Прекрасно изчисление, помисли си тя. Не се налагаше да бърза, но от друга страна нямаше време за дълго сбогуване. Тя също бе доволна. Не беше сигурна докъде ще й стигнат силите.