Катрин Каултър - Контесата

Кимнах несигурно.

— Искам да бъда дори още по-ясен. Всеки път през следващите три дни, когато чуеш натъртени дребни коментари за Наполеон, просто си дръж устата затворена. Обещаваш ли?

— Добре. Но не ра…

— Малката Бес е много по-добре — прекъсна ме Джон. — Но няма да можеш да я яздиш още няколко седмици. Не, забрави за Темпест! Няма да му е нужно да те хвърля в заешка дупка. Просто сам ще изрови дупка с копито и ще те хвърли в нея. Ще те изяде на закуска с овеса си. Ще те…

— Достатъчно. Всички тези приказки показват какво би искал да се случи, ако някога имам дързостта да пояздя коня ти.

— Възможно е. Така, предлагам ти да попиташ чичо Лорънс дали има някакъв друг кон, подходящ за теб. Дори няма да храниш Темпест. Ще ти отхапе ръката. О, да, още нещо. Не опитвай да се отървеш от Бойнтън, моя лакей, който отсега нататък ще те следва навсякъде.

С тези думи се обърна и излезе от конюшнята.

Изпратих го с поглед. Бойнтън щял да ме следва навсякъде ли?

Какво, по дяволите, искаше да каже? Предупреждението за Темпест не беше ново, но онези размери, свързани с Наполеон, ми се струваха наистина много странни. Е, щях да забравя, за всичко. Та значи Бойнтън щял да ме следва. Вече се чувствах в по-голяма безопасност.

Както се оказа през този ден не ми остана време да се тревожа за каквото и да било друго, освен за бала.

Единственият случай, когато бях виждал прислугата по-развълнувана, отколкото тук и сега, беше на бала, посветен на излизането ми сред обществото. Дори Брантли стигна дотам, че да се развика на един от лакеите, задето изтърва засадената в саксия палма във вестибюла. Тя се търкулна към една от броните и тежкото метално съоръжение се стовари с трясък на пода. Брантли никога не викаше. Прислугата видя в това добро предзнаменование.

А аз се смеех ли смеех. Просто не можех да се въздържа. Икономът спря да вика и ме погледна толкова тъжно, че ми се прииска да го утеша. Знаех обаче, че никога не би приел подобно нещо, затова не казах нищо, а само му се ухилих безсрамно.

Тази вечер слязох долу с новата си красива рокля в абсолютно същия светлосин цвят като очите ми, така поне ме бе уверила Белинда. Беше дълбоко изрязана, за да разголи гръдта ми, нещо, което според моята модистка било задължително, в противен случай съм щяла да изглеждам много старомодна и това неминуемо щяло да рефлектира и върху нея. Тогава никой нямало да ходи повече в ателието й и щяла да умре от глад в някой канавка, като всичко щяло да бъде по моя вина. Стори ми се доста драматично. Все пак не виждах как гръдта ми може да стане причина за безвременната й кончина? Все пак й позволих да направи деколтето колкото иска дълбоко. Но споделих с Белинда, че според мен така се виждаше прекалено много бяла плът. Камериерката хлъцна от негодувание. Когато предложих да се покрия с някой широк шал, помислих, че ще припадне — толкова се разстрои.

И така, изложила на показ гърдите си, аз заслизах по широкото стълбище и веднага се натъкнах на лейди Елизабет Палмър.

Изгледахме се като петли-борци. Е, аз всъщност никога не съм виждала биещи се петли, но си представих как биха могли да изглеждат, щом се озовах пред нея. Аз обаче бях домакинята и трябваше да се държа очарователно, нямах избор.

— Добър вечер, лейди Елизабет. Ако ми позволите, ще ви кажа, че роклята ви е прелестна.

— Разбира се, че ще ви позволя — отвърна тя и сега вече ме изгледа съвсем открито. — Някак си не очаквах да покажете толкова много от себе си. Твърде сте млада, но изглеждате съвсем на място, Андрея…

— О, наричайте ме Анди.

— Чудесно. Да, всички господа със сигурност ще се съгласят с мен, особено скъпият ви съпруг, който ви държи на най-дългата каишка за един младоженец, за която съм чувала.

— Не знам какво имате предвид, но искам да ви уверя, че не съм куче. Между другото аз не използвам каишка за Джордж. Бихте ли искали да го видите?

— Вече го видях. Той не оставя Джон сам. Бяхме принудени да го вземем на прекрасната си разходка из източната градина, за да не подлуди с лая си цялата къща. Козината му е с много странен цвят… като горчица, особено неприятен вид горчица. Във всеки случай под дългата каишка имах предвид, че съпругът ви се държи към вас като към малка ученичка, която трябва да бъде глезена и защитавана, нещо, от което определено нямате нужда, след като все още изчаква преди да легне с вас. И докога? Когато навършите двайсет и една години ли?

— Вече ги навърших.

— А, да не би тогава да сте дали религиозен обет да останете целомъдрена? И Лорънс ви оставя да правите каквото си искате? Всички са единодушни, че е наистина много екстравагантно. Вашата рокля също е много красива. Светлосиният й цвят е необичаен и много хубав. Колко странно, че сте готова да омаете всеки джентълмен с цялата тази разголена плът, която обаче отказвате да дадете на вашия съпруг.