Том Кланси - Хаос

— Един нов вид рентгеново устройство — обясни Роджърс. — Такова, с което операторът ми може да прави чудеса.

— Нов вид рентгеново устройство? Няма да ни е от особена полза. Нямам нужда да зная къде са застанали хората…

— То може да чете документи или по устата — прекъсна го Роджърс.

Балон отново бе заинтригуван, но въпреки това продължаваше да е нащрек.

— Генерале — произнесе той, — откъде сте толкова сигурен, че в момента си нямате работа с Доминик?

— Защото знаем за две убийства, които е извършил преди двадесет години. Познаваме човека, който е бил с него тогава. Не мога да ви кажа нищо повече, освен че искам да изправя Доминик пред съда.

— Добре — заяви полковникът, — как да се свържа с този ваш чудотворец?

— Останете там. Ще му телефонирам да ви се обади.

Балон се съгласи и затвори. После прати трима души да излязат отвън и да наблюдават сградата. Ако нещо им подскажеше, че ги водят за носа или се канят да ги атакуват, трябваше веднага да му съобщят.

Имаше обаче усещането, че генерал Роджърс е от добрите, точно както още навремето бе усетил с цялата си същност, че Доминик е самото въплъщение на злото.

Четвъртък, 9:34

Студио Сити, Калифорния

Беше си харесал името Стрийткорна и продаваше аудиозаписи от една раница, изработена от кожа на пантера. Вече повече от година всеки ден към седем сутринта младежът слизаше от разнебитения Фолксваген в паркинга зад ивицата магазини в Лоръл Каньон в Студио Сити и се устремяваше към булевард „Вентура“. Носеше черни кожени сандали и поличка, закачена през рамото на ремък от леопардова кожа. Под ремъка имаше просмукана от пот черна фланелка с къси ръкави, върху която с бели букви беше изписано „СТРИЙТКОРНА РАП“. Косата му беше избръсната от двете страни на главата и само един голям кичур по средата бе хванат на възел. Очите му не се забелязваха под очилата. Дребните диамантени игли в носа и езика сияеха от потта и слюнката му.

Стрийткорна никога не бързаше. Докато крачеше, опъваше от цигарата си с марихуана, за да се подготви за амбулантната си търговия през деня. Колкото повече димът разхлабваше и отпускаше съзнанието му, толкова повече костеливите му ръце и крака навлизаха в ритъма, командван от главата му. Бедрата му започваха да се движат в такт и той почваше да пляска с ръце.

Стрийткорна спря на ъгъла, без да спира танца си, свали раницата си, отвори я така, че касетите да се виждат, включи един малък магнетофон и започна основното си изпълнение. На ден обикновено продаваше пет-шест касети на честна уговорка. Тъй като беше прекалено зает, за да спира, беше написал на едно кашонче купувачите да пускат парите там. Повечето оставяха по пет долара, някои само по един-два, други обаче по десет. На ден изкарваше средно по тридесет долара, които му стигаха за цигари, бензин и храна.

Най-големият му удар беше, когато го бяха отвели в студиото от другата страна на Радфорд Авеню. Снимаха го за един вечерен скеч в една улична сцена и изкара достатъчно пари, за да си запише предварително някаква музика. Преди това всичко се записваше на живо, на улицата, както си пееше. Всички, които купуваха касета от Стрийткорна, получаваха оригинален запис. Сега вече можеха да избират.

През последния ден от живота си Стрийткорна пристигна на работното си място в 7 и 10 сутринта. Продаде една касета за десет долара през първите два часа, запали цигара в 9 и 15 и навлезе в любимия си рап.

Докато пееше със затворени очи, двама млади мъже прекосиха Лоръл Каньон. Бяха руси, високи и вървяха бавно. Дъвчеха сандвичи. Носеха бели тениски, а на раменете им висяха спортни сакове. Когато наближиха Стрийткорна, единият спря зад него отдясно, а другият отляво. После спокойно извадиха автомобилни щанги от саковете си и едновременно ги стовариха върху коленете на продавача на музика.

Стрийткорна рухна с писък, слънчевите му очила се строшиха в плочките, когато лицето му се заби в тротоара. Минувачите забавиха крачка и загледаха как младежът изпищя отново, свивайки се на кълбо. Преди още да успее да се обърне и да погледне нападателите си, младежите вдигнаха щангите и ги стовариха жестоко върху главата му. Черепът му се строши още от първия удар, опръсквайки бетонната настилка с кръв, но двамината бяха безмилостни и го удариха още по два пъти. Стрийткорна потръпваше при всеки удар, после притихна и умря.

— Господи! — изпищя една млада жена. — Какво направихте?