Хановер също като Хамбург беше пострадал жестоко по време на бомбардировките през Втората световна война. Дървени домове покрай тесни улички и стари градини бяха притиснати между модерни здания и широки оживени артерии. Това не беше любимият изглед на Хърбърт; той предпочиташе чистата природа, сред която бе израснал. Езера, комари, жаби и магазинчета на всеки кръстопът. Все пак, докато караше по улиците, той беше поразен от различните лица на Хановер.
Добра се до мястото просто като следваше три бръснати глави на мотоциклети. Дори и за миг не си помисли, че може да са се запътили към музея на модерното изкуство „Шпренгел“.
Пътят му отне десет минути. Нямаше как да сбърка Бирената зала с нещо друго. Тя се намираше по средата на една редица кафета и барове, повечето затворени. Имаше бяла тухлена фасада и проста табела с името. Печатните букви бяха черни на червен фон.
— Разбира се, че ще е така — промърмори Хърбърт. Това бяха цветовете на нацистка Германия. Макар излагането на свастиката на публични места да беше забранено от закона, тези хора се бяха приближили плътно до нея, без да престъпват самия закон. И наистина, както беше забелязал Хаузен по време на обяда, макар и самият неонацизъм да беше извън закона, тези групи заобикаляха забраната, наричайки се с всички евфемизми, които можеха да дойдат на ума на човек, от Синовете на вълка до Националсоциалисти на 21 век.
Но ако самата Бирена зала не беше изненада, то хората, събрани пред нея, бяха повече от изненадващи.
Десетте кръгли маси не можеха да поберат групата, чиито членове се множаха буквално всяка секунда. Почти триста души, предимно млади хора, стояха или седяха по тротоара, бордюра или улицата, или просто се облягаха по колите, чиито собственици бяха пропуснали да си ги вземат навреме и нямаше да могат да си ги приберат преди да са изтекли трите дни. Малцината пешеходци, озовали се случайно сред тълпата, гледаха да се измъкнат по най-бързия възможен начин. Отпред четирима полицейски служители направляваха движението по улицата.
Хърбърт очакваше гъмжило от бръснати глави и кафяви ризи или нови-новенички кожени псевдонацистки униформи с ленти по ръкавите. Но пънкарите наброяваха не повече от десетина-петнадесет души. Повечето мъже и няколкото жени, които видя, бяха с официални дрехи и модерни консервативни прически. Напомняха млади брокери или адвокати, дошли в Хановер за някаква конференция. Именно обичайността всяваше някакво особено чувство на страх. Това би могло да бъде родният град на Хърбърт.
Докато напредваше бавно, той се вслушваше в разговорите през отворения прозорец. Не владееше перфектно немски, но схващаше достатъчно, за да разбере за какво става дума. Тези хора си бъбреха за политика, компютри и кулинария! Съвсем не беше така, както си го бе представял — гъмжило от млади хора, пеещи стари германски песни. Нищо чудно, че властите гледаха много-много да не се мяркат насам по време на Дните на хаоса. Защото ако се появяха, можеше да им се наложи да арестуват някои от водещите лекари, адвокати, борсови брокери, журналисти, дипломати и един Господ знае какви още изтъкнати представители на нацията. Ако тези хора решаха един ден да се опълчат на правителството, германските закони щяха да се срутят като картонени кули и светът отново би имал причина да се страхува.
В дъното на улицата имаше маса за регистрация. Тълпата, която чакаше пред масата, набъбваше с всяка секунда, но никой не се блъскаше, никой не се оплакваше; нищо не нарушаваше общата атмосфера на другарство. Хърбърт намали скоростта и започна да наблюдава как организаторите събират пари, раздават програмите за вечерта и продават червено-черни стикери за броните на автомобилите и значки.
И всичко беше изпипано законно и безупречно. Точно там беше проблемът, разбира се. За разлика от бръснатите глави, на които се гледаше като на низши в йерархията неонацисти, тези мъже и жени бяха достатъчно умни да се придържат към закона. А когато се съберяха достатъчно много, за да излъчат кандидати и да гласуват, щяха да променят закона. Точно както бяха постъпили през март 1933 година, когато законът бе дал на Хитлер диктаторска власт над цялата нация.
Един от домакините, висок млад мъж с пясъчноруса коса, стоеше вдървено зад масата, стискайки ръката на всеки новопристигнал.
Зад Хърбърт започваха да се трупат коли. Той освободи ръчната спирачка, натисна с длан педала на газта и колата се втурна по улицата. Той беше ядосан: ядосан на тези чудовища с болни съзнания, наследници на война и геноцид, и ядосан на системата, която им даваше правото да съществуват.
Читать дальше