Том Кланси - Хаос

Книгата взе да се разгаря все по-буйно. Анри хвърли няколко салфетки в пламъците, после нареди по плота още няколко — чак до контейнера със сгъстен въглероден двуокис до автомата за газирана вода.

— А сега ти предлагам да напуснеш с моите служители — продължи Доминик. — Това не е онзи „Фойер“, с който би искал да те асоциират. Приятен ден, Феликс.

И затвори телефона.

— Има само две минути до взрива — каза Анри. — По-добре да тръгваме. Рихтер не помръдна.

— Хер Рихтер — каза Анри. — За да не се изкушите да потушите пожара, мосю Доминик ни инструктира да се убедим, че сте излезли — или пък че не сте. Кое ще предпочетете?

Навън го качиха в едно такси и бързо изчезнаха зад ъгъла. И в същия миг избухна експлозията.

Шофьорът изруга, изскочи от колата и хукна натам. Феликс Рихтер не го последва. Остана седнал, втренчен напред. Не знаеше как изглежда Доминик и не можеше да си го представи. Пред очите му бушуваха само ярките пламъци на ненавистта. И както седеше в тясната кабина на таксито, Рихтер закрещя. Крещеше с всичка сила, крещя, докато гърлото и ушите не го заболяха.

После притихна. Обилна пот бе покрила челото му, стичаше се в ъгълчетата на очите му. Той дишаше тежко, но вече бе спокоен и съсредоточен. Загледа се в тълпата, събрала се да зяпа пожара. „Тълпите — помисли той. — Опората на Фюрера. Кръвта, която сърцето на водача помпа през земята. Тълпите…“

Вече нямаше дори и теоретична вероятност да се присъедини към Доминик. Той нямаше да бъде пионка или марионетка в ръцете на този човек. Но и нямаше да го остави да се измъкне току-така, без да си плати.

Щеше да го съсипе. Съвсем ненадейно.

Тълпите. Хората. Живата кръв на нацията. Те трябваше да откликнат на едно силно сърце. А правителството, или тялото, беше длъжно да се подчини на желанията им.

И докато гледаше в огледалото за обратно виждане пламъците, поглъщащи клуба му, Рихтер реши как да постъпи.

Слезе от таксито и измина две пресечки, неохотно отдалечавайки се от сгъстяващата се тълпа. Хвана друго такси до квартирата си, откъдето щеше да звъни по телефона. Едно телефонно обаждане, което щеше да промени хода на историята на Германия… и на света.

Четвъртък, 8:34

Ню Йорк

Триетажната сграда от кафяв пясъчник на Кристофър Стрийт в Уест Вилидж беше построена още през 1844 година. От едната й страна, на ъгъла, имаше цветарница, а от другата сладкарница.

Семейство Джонг, младата корейска двойка, която държеше цветарницата, изобщо не обръщаше внимание на мъжете и жените, посещаващи сто и петдесет годишната сграда. Нито пък Даниел Тетър и Мати Стивънс, мъже на средна възраст, собственици на сладкарницата „Волтер“. През двадесет и седемте години, откакто бяха в бизнеса, на пръсти се брояха случаите, когато бяха виждали собственика от Питсбърг.

Преди три месеца тридесет и две годишният специален агент от нюйоркското бюро на ФБР Дъглас Ди Мондо и четиридесет и три годишният шеф на отдел от нюйоркското полицейско управление Питър Арден посетиха семейство Джонг и Тетър, и Стивънс в домовете им и ги информираха, че преди четири месеца е бил сформиран мощен отряд от служители на ФБР и полицейското управление на Ню Йорк и че те разследват дейността на обитателите на кафявия дом. На цветарите и сладкарите беше казано само, че наемателят, Ърл Гърни, е бял расист, привърженик на идеята за върховенството на бялата раса и заподозрян в организирането на насилствени действия, насочени срещу чернокожите и хомосексуалистите в Детройт и Чикаго.

Това обаче, което търговците не научиха, беше, че в паравоенната група „Чиста нация“, към която принадлежеше Гърни, година по-рано е внедрен агент на ФБР. В шифровани писма до „майка си“ в Гренда Хилс, Калифорния, „Джон Уули“ докладваше за центъра по обучение на „Чиста нация“ в планините Мохок, Аризона, и за плановете на членовете му да се наемат като въоръжена сила на други бели расистки организации. Агентът знаеше, че в Ню Йорк се планира някаква грандиозна акция, нещо много по-крупномащабно от засадите, оставили в Чикаго трима мъртви чернокожи и пет изнасилени лесбийки. За нещастие, агентът не беше изпратен в Манхатън със специалния отряд и не знаеше какво планират „Чиста нация“. Това беше известно единствено на командира Гърни.

След месеци проследяване по улиците и от паркирани коли, след снемането на отпечатъци от пръсти от бутилки и празни кутии от бира в торби за отпадъци и проверки, Ди Мондо и Арден бяха сигурни, че са се натъкнали на екип от най-опасните членове на „Чиста нация“. Шест от седмината мъже и една от двете жени, които живееха в сградата, имаха досиета в полицията. Но въпреки това в главния ударен отряд не знаеха какво планира Гърни. Подслушванията по телефона попадаха само на разговори за времето, работата и семействата; съобщения по факса нямаше. Беше издействано разрешение да се проверява пощата им, но в писмата и колетите не се откри нищо. Явно обитателите на сградата бяха приели, че са обект на подслушване и наблюдение — недвусмислен признак, че нещо се готви.