Том Кланси: Баланс на силите

Посланик Невил беше отнесъл проблема до Държавния департамент. Държавният секретар Ав Линкълн беше прехвърлил топката на втория заместник-държавен секретар Керъл Ланинг, която беше специалист по испанските въпроси. Линкълн и Ланинг решиха, че Държавният департамент не може да си позволи да бъде въвлечен във всичко това на такъв ранен етап. Ако въпросът се разраснеше и станеше ясно, че са имали пръст в това, за Съединените щати щеше да е много трудно да помогнат в преговорите за мир. Ланинг помоли Марта да осъществи първоначалните контакти и да разбере дали Съединените щати могат да направят нещо — и какво, — за да разсеят назряващата криза.

Марта вдигна ципа на синия си анорак, за да спре внезапната атака на вечерния хлад, и каза:

— Просто не мога да ти обясня колко е важно всичко това. Мадрид не е Мексико Сити. На брифингите на Оперативния център не обсъдихме този въпрос, защото нямаше време. Но колкото и да са различни многобройните народности в Испания, те до една вярват в едно нещо: честта. Да, отклонения има. Лоши кълнове има във всяко общество. Вярно е също така, че стандартът не е един и същ и не винаги е съвсем хуманен. Сред политиците може да има един вид чест, а сред убийците — друг. Но те винаги се ръководят от правилата на професията си.

— Значи това важи и за тримата изроди, които искаха да ни разведат из града при излизането ни от хотела? — каза рязко Ейдийн. — Единият просто ме стисна за задника! Значи и те са се ръководели от някакъв кодекс на честта на сексуалните насилници, така ли?

— Не — отвърна Марта. — Те действаха по кодекса на уличните изнудвачи.

Ейдийн присви очи.

— Моля?

— Нямаше да ни направят нищо — обясни Марта. — Това нямаше да е по правилата на играта. По правилата е да преследват жени и да ги тормозят, докато не им бъде платено да спрат. Тъкмо щях да го направя, но ти реши да се проявиш.

— Така ли?

Марта кимна.

— Тук се прави така. Колкото до полицията, където щеше да се озовеш, голяма част от служителите получават щедри рушвети от уличните изнудвачи да си затварят очите. Набий си го в главата. Колкото и корумпирана да изглежда една игра, действането по нейните правила си е все пак въпрос на дипломация.

— Но какво става, когато не знаеш за тяхната „професия“, за техния кодекс? Като мен. — Ейдийн снижи глас. — Притесних се, че ще ни отмъкнат раниците и това ще развали дегизировката ни.

— Един евентуален арест щеше да ни извади от прикритието много по-бързо — отвърна Марта, хвана Ейдийн за ръката и я дръпна към близката сграда, извън потока пешеходци.

— Истината е, че в крайна сметка някой щеше да ни помогне да се отървем от тях. Винаги се намират хора за тази работа. Така се играе тази игра, а аз винаги се подчинявам на правилата на всяка игра във всяка страна. Когато започнах работа в дипломацията, в началото на седемдесетте, на седмия етаж на Държавния департамент, бях въодушевена донемайкъде. Бях на седмия етаж, където се върши цялата истинска работа при напълно натоварен режим. Тогава обаче разбрах защо съм там. Не защото бях чак толкова кадърна, макар че се надявах да е точно така. Бях там, за да се справям с лидерите на апартейда в Южна Африка. Бях представителката на Щатите, която казваше нещата „направо в очите“. Бях един размахан пръст, който казваше: „Ако искате да имате добри отношения с Щатите, ще трябва да третирате чернокожите като равни“. — Марта се намръщи. — Имаш ли въобще представа какво означава това?

Ейдийн направи физиономия. Можеше само да си представи.

— Не е като да те шляпнат по задника, уверявам те — продължи Марта. — Аз обаче вършех това, което се очакваше от мен, защото много рано разбрах едно нещо. Ако заобикаляш правилата или ги нагласяш така, че да пасват на твоя темперамент дори мъничко, това се превръща в навик. А когато се превърне в навик, човек става ленив. А един ленив дипломат не е полезен на държавата си — и на мен също.

Изведнъж Ейдийн се почувства отвратена от себе си. Трийсет и четири годишната служителка от международния отдел трябваше да си признае, че като дипломат въобще не беше от ранга на четиридесет и девет годишната си началничка. Малцина бяха такива. Марта Макол не само се движеше съвсем уверено сред европейските и азиатски политически кръгове — това отчасти беше резултат от летните ваканции и почивките, които беше прекарала в обиколки около света с баща си — известният през шейсетте години соулпевец и активист за граждански права Мак Макол. Тя беше също така и финансова вълшебница, завършила с отличие Масачусетския технологичен институт, първа приятелка с топ-банкерите по целия свят и имаше силни връзки на Капитолия. От Марта се страхуваха, но я и уважаваха. Ейдийн трябваше да признае, че тя е права и в този случай.