Том Кланси: Баланс на силите

„Как живее човек с такова чувство на вина?“ — запита се Ейдийн. В очите й започнаха да се събират сълзи.

Нямаше отговор на този въпрос. Никога не беше успявала да се справя с моментите на провал. Не можа да понесе, когато откри овдовелия си баща разплакан на кухненската маса, след като беше загубил работата си в обувния завод в Бостън, където беше работил почти от дете. Дни наред след това се опитваше да го накара да говори, но гой предпочете да се обърне към уискито. Тя замина да учи в колеж скоро след това, но отнесе със себе си усещането, че е предала очакванията му. Не можа да се справи с усещането за провал и когато приятелят й в колежа — най-голямата й любов — се усмихна топло на едно старо гадже. Напусна я седмица след това и след скорошното си дипломиране тя се записа в армията. Дори не отиде на бала — щеше да умре само като го види.

А сега беше предала и Марта.

Един млад мустакат сержант от охраната я хвана внимателно за раменете, помогна и да стане и я попита на английски:

— Добре ли сте?

Тя кимна и се опита да спре сълзите си.

— Имате ли нужда от лекар?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте, сеньорита?

Ейдийн си пое дълбоко дъх. Сега не беше нито времето, нито мястото да се отпуска. Трябваше да говори с връзката на Оперативния център с ФБР Даръл Маккаски. Той беше останал в хотелската си стая, защото очакваше посещение от един свой колега от Интерпол. Освен това все още беше решена да се види с депутата Серадор. Ако стрелбата беше имала за цел да попречи на осъществяването на тази среща, просто бе длъжна да го направи.

— Ще се оправя — каза тя. — Знаете ли… знаете ли кой може да е направил това? Имате ли въобще някаква представа кой беше?

— Не, сеньорита — отвърна сержантът. — Ще трябва да огледаме и да проверим какво са записали наблюдателните камери. Междувременно, ако сте в състояние, можете да ни разкажете за случилото се.

— Да, разбира се — каза тя. Трябваше да се съобразява все пак със задачата, с причината, поради която беше дошла тук. Но не знаеше колко точно трябва да каже на полицията. — Но…?

— Да?

— Бяхме дошли, за да се видим с един човек, които се намира вътре. Все още настоявам да се видя с него колкото е възможно по-скоро.

— Ще се обърна към съответните лица…

— Освен това трябва да се свържа с един човек в „Принсеса Плаца“ — допълни Ейдийн.

— Ще се погрижа за това — отвърна той. — Но комисар Фернандес ще пристигне всеки момент. Той е човекът, който ще проведе разследването. Колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще намерим извършителя.

— Разбира се — съгласи се тя. — Разбирам. Първо ще говоря с него, а след това ще се срещна с нашия човек. Мога ли да използвам някакъв телефон?

— Ще се погрижа за това — пак каза сержантът. — След това лично ще отида и ще проверя за човека, с когото имате уговорена среща.

Ейдийн му благодари и го пусна. Олюля се. Сержантът пак я подхвана.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви види лекар? В резиденцията има дежурен.

— Не, благодаря — отвърна тя. Нямаше да разреши на нападателя да се зарадва на още една жертва. Щеше да преодолее всичко това, дори ако се наложеше да го прави с миши стъпки.

Сержантът и се усмихна топло и бавно я поведе към отворения портал.

Дворцовият лекар прелетя покрай тях, след секунди се чу сирената на линейка. Младата жена се обърна. Линейката спря точно на мястото, където преди малко беше стояла черната кола. Санитарите забързано разтовариха носилката на колелца, а лекарят се изправи до тялото на Марта. Остана до него само няколко секунди. Каза нещо на един служител от охраната, след което хукна към ранения пощаджия. Започна да разкопчава униформата му, извика на санитарите да се приближат. Служителят от охраната покри със сакото си главата на Марта.

Ейдийн се обърна и погледна пред себе си. Край значи. Само за няколко секунди всичко, което Марта Макол беше знаела, планирала, чувствала и очаквала, си беше отишло. И вече нищо не можеше да го върне.

Младата жена едва сдържаше сълзите си. Въведоха я в един малък кабинет с дървена ламперия и тя се отпусна на една кожена кушетка до вратата. Коленете и лактите я боляха от падането върху паважа. Все още беше замаяна, но знаеше, че скоро ще се оправи. Освен това знаеше, че и Даръл, и генерал Роджърс, и директорът Пол Худ, както и всички останали от екипа на Оперативния център стоят зад нея.

— Можете да използвате телефона — каза сержантът и посочи един стар апарат с шайба върху близката стъклена масичка. — За външна трябва да наберете нула.