Том Кланси - Баланс на силите

— Не знам — настояваше Ейдийн. — Съжалявам, инспекторе, но не сметнах за необходимо да разпитвам за това.

Инспекторът се вторачи в нея, след това бавно сведе поглед и записа отговорите й в тефтера си.

Ейдийн беше почти сигурна, че не й вярва; разбра го по неодобрителното свиване на устните и смръщените му вежди. Хич не й харесваше, че трябва да създава затруднения на следствието. Но докато не получеше нареждане от Даръл Маккаски или депутата Серадор да върши обратното, нямаше друг избор, освен да продължава да играе по правилата на измислената история за екскурзията им.

Комисар Фернандес отгърна бавно и замислено нова страница в тефтера си.

— Видяхте ли мъжа, който ви нападна?

— Не видях лицето му — отговори тя. — Направи една снимка със светкавицата, точно преди да извади оръжието си.

— Не усетихте ли миризмата на някакъв парфюм? Или афтършейв?

— Не.

— Обърнахте ли внимание на фотоапарата? Каква марка беше?

— Не — отвърна тя. — Не бях толкова близо… а освен това бях заслепена от светкавицата. Забелязах единствено дрехите му.

— Аха — рече той. — Можете ли да ми кажете как изглеждаха?

Ейдийн си пое дълбоко дъх. Затвори очи.

— Носеше тясно дънково яке и бейзболна шапка. Тъмносиня или черна шапка, с козирка. Носеше широк светлобежов панталон и черни обувки. Струва ми се, че беше млад, макар че не мога да го твърдя със сигурност.

— Какво ви накара да мислите така?

Ейдийн отвори очи.

— Нещо в начина, по който стоеше — отговори тя. — Широко разкрачен, с изпънати рамене, с високо вдигната глава. Много силен и много самоуверен.

— Преди виждали ли сте човек с подобна външност?

— Да — отвърна Ейдийн. Убиецът й беше заприличал на боец от силите за бързо реагиране, макар че тя, разбира се, не можеше да каже това. — В моя колеж имаше корпус за преподготовка на запасни офицери — излъга тя. — Убиецът имаше излъчването на войник. Или поне на някой, обучаван да борави с огнестрелни оръжия.

Инспекторът записа показанията й в тефтерчето си.

— Той каза ли ви нещо?

— Не.

— Извика ли нещо — например лозунг или заплаха?

— Не.

— Забелязахте ли какъв вид беше оръжието му?

— Не, съжалявам. Някакъв пистолет.

— Пистолет или револвер?

— Не знам — отново излъга тя. Оръжието беше пистолет, но тя не искаше инспекторът да разбере, че има достатъчно познания по въпроса.

— Имаше ли пауза между отделните изстрели?

— Струва ми се, че да.

— Силни ли бяха?

— Не много — отвърна Ейдийн. — Всъщност бяха изненадващо тихи. — На пистолета беше сложен заглушител, но тя не искаше той да знае, че го е разбрала.

— Сигурно е имал заглушител — обясни инспекторът. — Видяхте ли колата, с която се измъкна?

— Да — отговори Ейдийн. — Черна. Не знам какъв модел.

— Чиста ли беше, или мръсна?

— Не обърнах внимание.

— Откъде дойде? — попита инспекторът.

— Струва ми се, че караше след убиеца — отвърна Ейдийн.

— На какво разстояние горе-долу?

— Двайсет-трийсет метра — отвърна Ейдийн. — Като че ли се движеше известно време успоредно на бордюра, преди той да почне да стреля.

— Някои от изстрелите да са дошли от колата?

— Мисля, че не — отвърна тя. — Единствените проблясъци, които видях, дойдоха откъм него.

— За известно време вие сте били зад другата жертва — пощаджията. Затискали сте се раната му. Може да не сте забелязали възможен втори нападател.

— Не съм — отговори тя. — Но според мен втори нямаше. Кажете ми как е господинът? Ще се оправи ли?

— За съжаление, сеньорита, той е мъртъв.

Ейдийн сведе поглед.

— Съжалявам.

— Вие сте направили всичко възможно да му помогнете — успокои я инспекторът. — Не можете да се обвинявате за нищо.

— За нищо — повтори тя. — Освен че не можах да им помогна. Семеен ли е?

— Да — отвърна инспекторът. — Сеньор Суарес е издържал жена си, сина си, който е още бебе, и майка си.

Ейдийн усети как слепоочията й се стягат. Очите й се напълниха със сълзи. Не само че не беше успяла да направи нищо, за да спаси Марта, ами на всичкото отгоре заради инстинкта си да отклони посоката на стрелбата беше довела до смъртта на един невинен. Сега си даваше сметка, че би трябвало да скочи към Марта. Може би така щеше да успее да постави тялото си между куршумите и нея или пък да я издърпа зад проклетата кабинка на часовите. Трябваше да направи всичко друго, но не и това, което беше направила.

— Да ви донеса ли вода? — попита инспекторът.