Том Кланси - Баланс на силите

— Късмет — рече Маккаски.

— Свържете се с когото трябва — каза свещеникът. — Аз ще потърся приятеля на Мария.

— Добре — съгласи се Маккаски. — Ще ви намеря, щом свърша с разговора.

Норберто кимна и тръгна към следващата врата.

Маккаски затвори вратата и отиде до телефона. Вдигна слушалката и изпсува — нямаше никакъв сигнал. Беше се опасявал, че може да се случи точно това. По всяка вероятност хората на Амадори бяха прекъснали връзката с всички външни линии. Дори и някой от заложниците да успееше да избяга, оттук нямаше да е изтекла никаква информация.

Маккаски се върна в коридора и тръгна към следващата стая. Вратата беше отворена и той надникна вътре. Концертна зала. Усещаше се лек мирис на дим, а малко след това Маккаски забеляза и пепелта по пода. Ето оттук по всяка вероятност беше тръгнала противопожарната аларма. Отец Норберто беше приклекнал в единия ъгъл до някакъв заложник, за когото Маккаски предположи, че е Хуан.

— Отче, как е той? — попита Маккаски.

Норберто въобще не се обърна. Само тъжно поклати глава.

Маккаски се обърна. Единственият начин, по който можеше да се добере до някаква помощ, бе, ако се опиташе да намери хората от отряда. Те можеха да се обадят на Интерпол и да поискат медицинска помощ. Дори ако не бяха успели да убият Амадори, генералът беше длъжен да позволи влизането на медицинска помощ в двореца. Все пак в сражението бяха пострадали и много от неговите хора.

Маккаски си пое дълбоко дъх и тръгна по коридора.

Концертната зала на двореца беше тъмна. От коридора обаче идваше достатъчно светлина, за да може отец Норберто да види свития на пода мъж. Беше направо обезобразен. Виждаха се петна от кръв по него самия, по дрехите му и по стената зад него. От множество рани по бузите, челото и устата му продължаваха да се точат тънки кървави нишки.

Отец Норберто буквално усещаше присъствието на Смъртта — точно както я беше усетил, когато коленичи до умиращия си брат. Това усещане винаги беше едно и също — независимо дали се опитваше да успокои душите на неизлечимо болните, или пък държеше ръката на човек, който всеки момент ще умре от множеството си рани. Смъртта имаше сладникав, съвсем леко металически мирис, който изпълваше ноздрите и караше стомаха да се бунтува. Отчето почти усещаше докосването й. Приличаше на хладен, невидим дим, който се разнася из въздуха и се просмуква в плътта, костите, душата.

Смъртта вече беше дошла да отведе този човек. Когато очите на Норберто свикнаха с тъмнината, той си помисли, че е истинско чудо, че мъжът е още жив. Зверовете, които го бяха вкарали в това помещение, бяха стреляли по него, бяха го били и горили без никаква милост.

„И за какво? — чудеше се Норберто с горчиво негодувание. — За информация? За отмъщение? За забавление?“

Каквато и да беше причината, тя не можеше да оправдае подобно нещо. А пък в една католическа страна, където хората прилежно следват Десетте заповеди и учението на Иисус Христос, това, което бяха направили мъчителите на Хуан, беше направо смъртен грях. Заради престъплението си те щяха да останат завинаги извън Божията милост.

Не че това щеше да помогне на бедния човек. Отец Норберто коленичи до умиращия заложник. Отметна сплъстената му от потта коса от челото и погали окървавените му страни.

Заложникът отвори очи. В тях не проблясваше и искрица живот; имаше само объркване и болка. Очите огледаха расото на свещеника, след което отново се качиха върху лицето му. Хуан се опита да вдигне треперещата си ръка. Отец Норберто я хвана и я задържа между дланите си.

— Чадо мое — каза Норберто, — аз съм отец Норберто.

Мъжът вдигна поглед.

— Отче… какво… става?

— Ранен си — отговори Норберто. — Лежи спокойно.

— Ранен ли? Колко?

— Недей да мърдаш — каза нежно Норберто. После му стисна леко ръката и му се усмихна. — Как се казваш?

— Хуан… Мартинес.

— Аз съм отец Норберто. Искаш ли да се изповядаш?

Хуан се огледа. Очите му шаваха във всички посоки, изпълнени с ужас.

— Отче… аз… умирам ли?

Норберто не отговори. Просто стисна малко по-силно ръката на Хуан.

— Но как е възможно… това? — зачуди се Хуан. — Та аз не усещам никаква болка.

— Бог е милостив — отвърна Норберто.

Хуан стисна пръстите на свещеника. Очите му се затвориха бавно.

— Отче… ако Бог е милостив, тогава ще се моля… да ми… прости греховете.

— Ще ги опрости само ако се покаеш искрено — обясни Норберто. Някъде надалеко изстрелите бяха започнали да намаляват. Сигурно имаше и много други, които се нуждаеха от Божията милост и опрощение. Норберто притисна дървения кръст към устните на ранения и го попита: