Том Кланси - Баланс на силите

Облакът беше резултат и от съзнанието за това, че акцията не беше минала точно по план.

Шарън Худ не можеше да заспи. Беше изморена, беше в дома, където беше израснала, лежеше в старото си легло, но мозъкът й не спираше да работи. Беше спорила наум с мъжа си, беше чела една от любимите си книги до три часа, след което загаси лампата и остана загледана почти два часа в шарките от лунни петна и листа по тавана. Огледа и плакатите, които висяха по стените още от времето преди да се запише в колежа.

Плакати от филма „Доктор Живаго“. На рок-групата „Гари Пъкет и Юниън Гап“. Корица от един телевизионен справочник, надписана „С любов и копнеж от Дейвид Касиди“, за която двете с приятелката й Алис бяха чакали на опашка цели три часа в местния търговски център.

Как беше успявала на шестнайсет или седемнайсет да се интересува от всички тези неща, да получава само отлични бележки в училище, да работи на половин работен ден и да си има гадже?

„Тогава не ти трябваше толкова много сън“ — отговори си сама.

Но дали това наистина беше нещото, което обясняваше всичко? Или може би това, че когато ако на едно място не й харесаше работата, тя си намираше друга? Или пък че когато едно гадже вече не й беше интересно, веднага си намираше друго? Или че когато някоя група запишеше парче, което не й беше по вкуса, тя веднага спираше да купува записи на групата? Не ставаше въпрос за наличие или липса на енергия. Ставаше въпрос за откривателство. Тя просто се учеше какво й е необходимо, за да бъде щастлива.

Беше си помислила, че го е намерила в лицето на онзи мултимилионер, винопроизводителя Стефано Реналдо. Тогава я привлякоха огромното богатство на Стефано, яхтата му, вниманието му. Когато сега мислеше за това обаче, си даваше сметка, че не бе искала да бъде с човек, който е наследил всичките си пари. С човек, на когото не му се налага сам да си вади хляба. Човек, при когото хората идват с надежда да инвестира в начинанието им, а той — в зависимост от настроението си — осъществява или разбива мечтите и надеждите им. Този начин на живот — този тип мъж — не беше за нея.

Една слънчева сутрин тя просто стана и напусна яхтата, отлетя за Съединените щати, без въобще да обръща поглед назад. Онова копеле дори не се обади, за да разбере къде е отишла, а Шарън пък не можеше да разбере как въобще е могла да бъде с този човек — и какво, по дяволите, си е въобразявала. След това на едно парти се запозна с Пол. В никакъв случай не беше любов от пръв поглед. Като се изключи връзката й със Стефано, никой мъж не я беше впечатлявал по този начин — а привлекателността на Стефано си личеше отвсякъде. Задълбочаването на връзката й с Пол отне доста време. Той беше уравновесен, работеше много и беше мил. Изглеждаше човек, който е готов да й даде правото й на лична свобода, да я подкрепя в работата й и да стане грижовен баща. Той въобще нямаше да я обсипва с подаръци и ревност, както правеше Стефано. И един ден, два месеца след като се бяха срещнали, на един пикник по случай 4-ти юли, тя случайно се взря в очите му и всичко се завъртя. Привързаността се превърна в любов.

Един клон дращеше грубо по прозореца и Шарън вдигна поглед. Клонът определено беше пораснал от времето, когато тя беше момиче. Защото тогава само листата му нежно галеха същия този прозорец.

„Станал е по-голям — помисли си Шарън, — но не се е променил.“ Тя се зачуди дали това е добро, или лошо — да можеш да си останеш същият. „За дървото е добро, но за хората е лошо“ — реши в крайна сметка тя. Промяната обаче беше едно от най-трудните неща. Промяната и… компромисът. Да можеш да си признаваш, че твоята позиция не е нито единствена, а още по-малко — най-добрата.

Отказа се от опитите да заспи. Щеше да почете още. Преди това обаче се измъкна от леглото, облече си пеньоара и отиде да надникне в стаята на Харли и Александър. Децата спяха в двойното легло, на което навремето бяха спали двамата й по-малки братя близнаци — Юл и Бринър, кръстени на популярния актьор. Родителите й се бяха запознали на една сутрешна прожекция на оригиналната версия на „Кралят и аз“. И досега двамата обичаха да си пеят „Привет на младите влюбени“ и „Мечтал съм“ — е, много фалшиво, но пък беше красиво.

„Разбира се — помисли си след това тя, — имаше и моменти, в които мама и татко не бяха толкова доволни…“

Тя си спомни за безмълвното напрежение, когато бизнесът на баща й не вървеше добре. Той даваше под наем велосипеди и лодки на хората, които идваха в не особено оживения курорт на Лонг Айлънд, а някои лета бяха особено трудни. Бензинът не достигаше и пазарът започваше да страда. По онова време баща й трябваше да прекарва в работа дълги часове, защото денем се занимаваше с обичайното, а нощем работеше като готвач на аламинути. Връщаше се вмирисан на мазнина и риба.