Том Кланси - Баланс на силите

И през цялото това време, на фона на цялата напрегната тишина и разяждащо безпокойство, не пристигаше никаква вест нито от Испания, нито от Интерпол. Поне не и до 4.30, когато от дома си им се обади напълно изтощената Ан Ферис и им каза да включат телевизора на канала на Си Ен Ен.

Худ извади дистанционното от бюрото си, натисна копчето и всички се обърнаха към екрана. Първата съобщена новина беше репортаж за стрелба в кралския дворец в Мадрид. На някаква аматьорска видеокасета имаше запис, на който се виждаше как един хеликоптер на Интерпол излита над двореца, а в далечината се чуват изстрели. След това репортажът се включи на живо от мястото на събитията — снимачният екип също беше в хеликоптер. От няколко прозореца на двореца се издигаха тънки нишки жълтеникав дим.

— Това е ОВ на отряда — каза Худ. Имаше предвид обгазяващото вещество.

Роджърс, който седеше до бюрото на Худ, посегна към малката цветна карта, която беше свалена от базата данни на Интерпол. Хърбърт се придвижи с количката по-близо.

— Тоя дим на екрана ми се струва адски близо до двора, не е ли така? — попита Роджърс.

— Точно където би трябвало да се намира Тронната зала — изкоментира Хърбърт.

— Значи нашите хора определено са там — каза Худ и погледна часовника на компютъра си. — При това точно навреме.

Хърбърт се вслуша в телевизора. Репортерът от мястото на събитието не казваше нищо освен някакви страховити прогнози. Обичайните глупости. Не се даваше никаква информация нито за причината, нито за природата на бойните действия. Но не това се опитваше да чуе той.

— Чувам изстрели — каза Хърбърт предпазливо. — Доста са приглушени — сякаш не идват откъм двора.

— Изненадва ли те това? — попита Худ. — Всички знаехме, че ако отрядът успее да се добере до Амадори, почти задължително ще има и преследване.

— Преследване — каза Роджърс. — Но не съпротива. Обгазяващият агент трябваше да предотврати това.

— Освен ако стрелбата не е съвсем напосоки — уточни Хърбърт. — Хората правят доста странни неща, когато започнат да се задушават.

— Дали пък тия изстрели не са разстрелване на заложниците? — запита Кофи.

Роджърс поклати глава.

— Това е индивидуален огън и при това доста откъслечен.

— Добрата новина е — каза Хърбърт, — че ако момчетата от отряда бяха хванати, нямаше да има никаква стрелба.

Известно време никой не каза нито дума. Худ погледна компютърния часовник.

— Трябваше да се свържат с офиса на Луис веднага щом стигнат обратно до тъмницата. — И той погледна телефона.

— Шефе — каза Хърбърт, — оттук дотам линията е отворена и моите хора я подслушват постоянно. Щом чуят нещо, ще ни осведомят.

Худ кимна и върна погледа си към телевизора.

— Въобще не мога да разбера как хората от отряда имат такъв кураж — каза той. — Да правят такива неща. Същото се отнася и за вас. Във Виетнам, Бейрут…

— По много причини — обясни Роджърс. — Дълг, любов, страх…

— Необходимост — добави Хърбърт. — Тя е много важна. Когато нямаш никакъв избор.

— Просто е комбинация от всичко това — каза Роджърс.

— Майк — обърна се към него Хърбърт, — ти много ги знаеш великите мисли. Кой беше казал, че човек не може да се провали, ако не му изневери куражът — или нещо подобно?

Роджърс го погледна.

— Мисля, че идеята по-скоро беше да вложиш куража си на точното място и никой няма да се провали.

— Да, точно така — съгласи се Хърбърт. — Кой го е казал? Звучи ми като Уинстън Чърчил.

Роджърс се усмихна едва забележимо.

— Казала го е лейди Макбет. Когато окуражавала мъжа си да убие крал Дънкан. Той го направил и след това целият заговор станал на пух и прах.

— Оо — рече Хърбърт. — Значи по-добре да намерим друг цитат, а?

— Няма му нищо на тоя — каза Роджърс. Усмивката още не беше изчезнала от лицето му. — Убийството на краля може да е имало ужасни последици, но пък пиесата е имала небивал успех. Всичко зависи от това как гледаш на нещата.

— Както казвах на всичките си клиенти, докато съдебните заседатели обсъждаха случая — добави Кофи, — имай доверие на системата и на хората, на които е поверена. Защото както е казал един велик мислител: „Няма да свърши, докато не свърши“.

Звуците от изстрели като че ли се увеличаваха по честота, но не и по сила. Водещият на предаването направи коментар по този въпрос.

Хърбърт още се чувстваше жив. И не губеше вяра, защото си беше такъв по природа. Не можеше обаче да не обърне внимание на облака, който беше надвиснал над стаята. Облакът, който се беше образувал от горчивата истина, че онова, на което всички се бяха надявали, не се беше осъществило: телефонно обаждане или съобщение по телевизията, че опитът за държавен преврат в Испания е завършил с убийството на главния му организатор.