Том Кланси - Баланс на силите

Имаше и петима пасажери, до един събрали се в съвсем отделената средна каюта. Вратата беше плътно затворена, а двете прозорчета бяха закрити от плътни завеси. Всичките пасажери — само мъже, бяха насядали около голяма маса с цвят на слонова кост. По средата на масата лежеше голяма тетрадка с кожена подвързия, а до нея имаше бутилка „Мадейра“. Всички съдове от вечерята бяха разчистени и бяха останали само чашите за вино.

Мъжете бяха облечени в скъпи блейзъри в пастелни тонове и широки, отпуснати панталони. По ръцете си имаха пръстени със скъпоценни камъни, а по вратовете — златни или сребърни ланци. Чорапите им бяха копринени, а обувките — ръчна изработка и прилежно лъснати. Бяха също така изрядно подстригани и сресани. Пушеха кубински пури, четири от които вече горяха от доста време; в специална кутия за пури в средата на масата имаше още много. Кожата по ръцете на мъжете беше нежна, а лицата им бяха със спокойни изражения. Когато говореха, гласовете им звучаха меко и топло.

Собственикът на „Веридико“ сеньор Естебан Рамирес беше и основател на корабната компания „Рамирес“ — фирмата, която беше построила въпросната яхта. За разлика от останалите мъже, той не пушеше. Не защото не му се искаше, а защото още не беше дошъл моментът за празнуване. Нито пък му се разказваха спомени за това как каталунските им предшественици били отглеждали овце, лозя или житни култури в плодородните поля на Леон. Колкото и да беше важно потеклото му, в момента той просто не можеше да мисли за подобни неща. Както умът, така и душата му бяха напълно ангажирани с това, което трябваше да се е случило до този момент. Въображението му беше запълнено с всичко, което беше заложено на карта — и това беше така през всичките години на мечти, месеците на планиране и часовете на изпълнение на замисленото.

„Защо толкова се бави този човек?“

Рамирес мислеше за това как през изминалите години бе седял в същото това помещение на яхтата и бе чакал телефонните обаждания на хората, с които работеше за ЦРУ. Или бе очаквал вести от своята „фамилия“ — една много затворена и сплотена групичка, която се състоеше от най-доверените му служители. Понякога куриерите на „фамилията“ отиваха на акции, за да разнасят пакети, да събират пари или да трошат костите на хора, които не виждаха смисъл да му сътрудничат. Някои от тези злополучни люде бяха работили за един или друг от мъжете, които сега седяха около масата. Това обаче бе отдавна, още преди присъстващите да се бяха обединили от единната цел.

Една част от Рамирес мислеше с носталгия за онези спокойни дни. Дните, в които той беше просто един аполитичен средностатистически човек, който си вадеше прехраната с контрабанда на оръжие и хора или учеше разни неща за тайната дейност на руснаците и ислямските фундаменталисти. Дните, в които използваше мускулите на „фамилията“, за да получава заеми, които банките иначе не искаха да му дават, или пък да си намира камиони за превоз на стоки, когато нямаше никакви свободни камиони.

Положението вече беше различно. Много различно.

Клетъчният му телефон иззвъня. Рамирес се пресегна съвсем спокойно и го извади от десния джоб на блейзъра си. Късите му дебели пръсти потрепераха едва забележимо. Постави слушалката до ухото си, каза името си и остана безмълвен. Просто слушаше и оглеждаше останалите.

Накрая изключи телефона, прибра го в джоба си и погледна чистия пепелник пред себе си. Подбра си една пура от кутията и помириса черната обвивка. Едва тогава усмивка разчупи гладкото му кръгло лице.

Един от мъжете извади пурата от устата си.

— Как е, Естебан? — попита той. — Какво е станало?

— Работата е свършена — отвърна той гордо. — Една от мишените, най-основната, е елиминирана.

Връхчетата на другите четири пури заблестяха ярко — четиримата мъже засмукаха жадно. Светнаха усмивки. Рамирес клъцна връхчето на пурата си в пепелника, запали я с тежката газова запалка, сложена в средата на масата, с наслада пое дима и го издуха.

— В момента сеньор Санчес е на летището в Мадрид — каза той. Санчес бе името, което убиецът беше приел за акцията си. — Ще бъде в Билбао след един час. Аз ще се обадя във фабриката и ще наредя на някой от шофьорите си да го посрещне. След което ще бъде доведен на яхтата, както си е по плана.

— За съвсем кратък престой, надявам се — каза развълнувано един от мъжете.

— За изключително кратък престой — потвърди Рамирес. — Когато сеньор Санчес пристигне, аз ще изляза на палубата и ще му платя. — И той потупа джоба на елечето си, където имаше плик, издут от банкноти. — Няма да се види с никого, така че няма никаква опасност да предаде когото и да било от вас.