Том Кланси - Баланс на силите

Когато Роджърс се върна, Огъст веднага разбра, че нещо не е наред. Без да обръща внимание на превръзките и болките, генералът се придвижваше напористо през претъпкания ресторант като разбутваше сервитьорите и клиентите. Но не тичаше. И двамата бяха в униформа, а както чуждестранните агенти, така и журналистите обръщаха голямо внимание на военните. Когато по някаква причина им се налагаше да си тръгнат бързо, това веднага съобщаваше на наблюдателите коя част и дори коя група в тази част се е забъркала в някое горещо събитие.

Огъст се изправи спокойно, още преди Роджърс да пристигне до масата. Протегна се, без всъщност да му е необходимо, и отпи последната глътка от чая си. След това пусна една двайсетдоларова банкнота на масата и тръгна да посрещне Роджърс. Не си проговориха, докато не излязоха. Навън се усещаше острият хлад на напредващата есен.

— Можеш да продължиш да ми говориш за хубавите неща в живота — каза Роджърс горчиво. — Марта Макол е била убита преди около половин час.

Огъст усети как чаят се качва в гърлото му.

— Станало е точно пред Паласио де лас Кортес в Мадрид — продължи Роджърс. Гласът му беше приглушен и тих, а погледът — вперен в някаква точка в далечината. Въпреки че врагът все още нямаше лице, той вече беше успял да намери нещо, върху което да стовари гнева си. — Статутът на екипа ти остава непроменен, докато не получим повече информация — продължи той. — В момента помощничката на Марта — Ейдийн Марли — разговаря с полицията. Даръл е с тях в Мадрид и в момента пътува към двореца. Ще се обади на Пол в два следобед, за да даде допълнителна информация.

— Някакви предположения за нападателите?

— Никакви — отвърна Роджърс. — Пътувала е инкогнито. Малцина дори са знаели, че въобще е там.

Качиха се в новата „Камри“ на Роджърс. Огъст седна зад волана, запали двигателя и се вля в потока от коли. Известно време не продумаха. Огъст не познаваше Марта кой знае колко добре, но знаеше, че тя по принцип не е любимка на никого в Оперативния център. Беше напориста и арогантна. Грубиянка. Беше и адски оправна. С тази загуба екипът щеше да работи много по-зле.

Огъст погледна през предното стъкло към надвисналото небе. След пристигането им в щаба на Оперативния център Роджърс щеше да се отправи към офисите на администрацията на подпартерното ниво, а Огъст щеше да отлети с хеликоптер до академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния, където се намираше кабинетът на силите за бързо реагиране. В момента тези специални части имаха неутрален статус. В Испания обаче имаше още двама служители от Оперативния център. Ако нещата излезеха от контрол, можеше да се наложи да ги отзоват набързо. Роджърс не му беше казал по каква работа е била Марта в Испания — очевидно не искаше да рискува да бъде подслушан. Колите на военния състав много често бяха пълни с какви ли не подслушвателни и наблюдателни устройства. Огъст обаче знаеше за нажежената политическа обстановка в Испания. Знаеше също, че Марта се е забъркала в етническите истории. А по всяка вероятност бе участвала и в дипломатическите усилия да се попречи на множеството политически и културни групи в страната да се дърпат помежду си и да подхванат катастрофална борба за надмощие.

Знаеше и още нещо — че който и да я е убил, по всяка вероятност е бил наясно за целта на посещението й. Което пък повдигаше един друг въпрос, изплуващ дори над моментния шок: дали това е първият или последният изстрел в евентуалната гибел на Испания.

Безброй късчета лунна светлина проблясваха по тъмната повърхност на залива Ла Конча и се разбиваха на просветващ прашец под шумните удари на вълните по Плайя де ла Конча — обширната, чувствено извиваща се плажна ивица, която очертаваше елегантния космополитен град. Точно на половин миля на изток рибарските лодки и увеселителните корабчетата се клатушкаха в пристанището Parte Vieja — „Старата част“. Мачтите им проскърцваха под южния вятър, съвсем слаби вълнички се разплискваха нежно по корпусите им. Няколко изостанали съда, надявали се на късен улов, едва сега хвърляха котва. Чайките и гларусите, през деня повече от активни, сега дремеха мълчаливи под вековните пристани или по високите чукари на извисилия се до устието на залива остров Санта Клара.

Отвъд дремещите птици и блуждаещите лодки, на половин миля на север от испанското крайбрежие, лъскавата бяла яхта „Веридико“ се полюшваше в обляната в лунна светлина вода. Беше дълга петнайсет метра, с екипаж от четирима души. Единият от тях беше изцяло облечен в черно и беше на вахта, вторият се грижеше за руля. Третият тъкмо отнасяше вечерята си в столовата точно до камбуза. Четвъртият спеше дълбоко в предната каюта.