Том Кланси: Разделяй и владей

Тук мирисът на соления морски въздух и на петрола от сондите в морето се чувстваше толкова силно, колкото никъде другаде по света. Почти изгаряше ноздрите му. Но на него му харесваше. Харесваше му да чувства пясъка под гумените подметки на ботушите, хладния бриз върху бузите си, потта по дланите и ускореното биене на сърцето си.

Батат се запита колко ли чужди завоеватели са заставали на този бряг, може би точно на това място. Персите през единадесети век, монголите през тринадесети и четиринадесети. Руснаците през осемнадесети и отново персите, а после Съветите. Не можеше да реши дали и той е част от една драматична историческа панорама, или от грозно и непреставащо изнасилване.

„Не че има някакво значение“, каза си той. Не беше дошъл тук, за да пази Азербайджан. Беше дошъл, за да изкупи грешката си и да защитава американските интереси.

Приклекнал сред високите тръстики в този безлюден край на морския бряг, Батат се почувства така, сякаш никога не беше преставал да бъде действащ разузнавач. Това се дължеше на опасността. Беше като любима песен или аромат на познато ядене, някакъв белег на душата, което също му харесваше. Харесваше му и това, което вършеше. Не само защото щеше да изкупи вината си заради Анабел, но и защото беше правилно.

Батат стоеше тук вече почти седем часа. От засечения разговор по клетъчния телефон беше известно, че човекът трябва да бъде взет на борда на яхтата в единадесет и половина вечерта. Харпунджията трябваше да дойде тук, за да види съдържанието на един пакет, което беше неизвестно, да плати и да си тръгне.

Точно в този момент на кораба стана нещо. Вратата на един люк се отвори и на палубата излезе човек. Батат погледна към водата. Мъжът включи едно радио. Чу се някаква местна фолклорна музика. Може би това беше сигналът. Батат огледа водната шир.

Изведнъж един лакът го стисна изотзад за гърлото и го изправи на крака. Той се задави. Опита се да забие брадичката си в лакътя, за да намали натиска и да си поеме дъх, но нападателят беше добре обучен. Беше стиснал в желязна хватка гърлото му с дясната си ръка и натискаше главата на Батат с лявата, така че да не може да я обърне. Батат се опита да удари с лакът нападателя в слабините, но онзи беше застанал на една страна. Накрая се опита да сграбчи рамото на задушаващата го ръка и да преметне нападателя.

Той обаче отвърна, като наклони назад тялото си и повдигна Батат от земята. Въпреки че Батат успя да го хване за рамото, той не можа да прехвърли противника си. Краката му увиснаха във въздуха и нямаше никаква опора.

Схватката продължи пет секунди. Ръката на нападателя притисна сънната артерия и моментално прекъсна притока на кръв към главата му, което го накара да загуби съзнание. За да не рискува, човекът продължи да притиска артерията още половин минута. След това пусна безжизненото тяло върху пясъка.

Харпунджията бръкна в джоба на непромокаемото си яке. Извади една спринцовка, свали пластмасовата й капачка и заби иглата във врата на Батат. След като избърса малката капчица кръв, той извади фенерче и го включи. Размаха го напред-назад няколко пъти. От „Рахел“ светнаха с фенер в отговор.

После и двете светлини угаснаха. След няколко секунди една малка моторна лодка бе спусната от яхтата и се насочи към брега.

Пол Худ седеше в креслото в ъгъла на малка, осветена от телевизионния екран хотелска стая. Тежките завеси бяха спуснати. Предаваха футболен мач, но Худ не го гледаше. Пред очите му минаваха спомени от неговия брачен живот, продължил повече от шестнадесет години.

Стари картини в новия ми дом, помисли си той.

Домът беше един анонимен апартамент на петия етаж на хотел „Дейс Ин“, който се намираше на булевард „Мерцедес“, недалеч от военновъздушната база „Андрюс“. Худ се беше нанесъл късно в събота вечерта. Въпреки че можеше да отседне в един мотел в съседство с базата, където се намираше Оперативният център, той предпочете да бъде по-далеч от работата си, а в това негово желание имаше нещо смешно. Худ беше заплатил с брака си своята преданост си към Оперативния център.

Поне така твърдеше жена му.

През последните няколко години Шарън Худ беше започнала да се дразни все повече и повече от дългите часове, които съпругът й прекарваше в Центъра. Ставаше нервна и сприхава всеки път, когато заради някоя международна криза той пропускаше рецитал на дъщеря им Харлей, която свиреше на цигулка, или футболен мач, в който играеше синът им Александър. Негодуваше, защото буквално всяка тяхна почивка, която бяха планирали, се проваляше заради опит за преврат или убийство, което налагаше присъствието му в Центъра. Мразеше да го наблюдава как дори когато си беше у дома, при семейството, се осведомяваше по телефона от заместник-директора Майк Роджърс как подвижният Регионален оперативен център е издържал практическите изпитания или обсъждаше с шефа на разузнаването Боб Хърбърт какво биха могли да направят, за да укрепят новите отношения на Центъра с неговия руски еквивалент в Санкт Петербург.