Том Кланси: Разделяй и владей

Хърбърт слушаше внимателно, докато директорът му обстойно го запозна с фактите. Когато свърши, шефът на разузнаването въздъхна.

— А аз седях тук да събирам информация, докато ти си бил на бойното поле и си спасявал Америка и Конституцията от демагогия.

— Някои хора извадиха късмет — рече сдържано Худ.

— Да, така е — съгласи се Хърбърт. — Но не ти завиждам.

— Така ли?

За момент Худ се замисли, а после точно преди Хърбърт да продължи, се сети какво ще последва.

— Бих искал аз да му видя сметката на Харпунджията — каза тихо Хърбърт. Погледът му се рееше някъде надалеч, мислите му също. — Щях да го направя бавно. Много бавно. Щях да го накарам да страда, както аз страдах без жена си.

Худ не знаеше какво да каже и затова замълча.

Хърбърт погледна към него.

— Събра ми се много отпуск, Пол. Мисля да се възползвам от това.

— Разбира се — отвърна Худ.

— Искам да отида в Баку и да се срещна с онази жена Одет — продължи той. — Искам да видя къде е станало.

— Разбирам — каза Худ.

Хърбърт се усмихна. Очите му се навлажниха.

— Знаех, че ще ме разбереш. — Гласът му секна. — Погледни ме. През последните две седмици ти изложи на опасност задника си на фронтовата линия, а аз се скапах.

— Държиш тази болка в себе си вече близо двадесет години — рече Худ. — Трябва да я накараш да излезе. — После се усмихна и каза: — Аз също ще се скапя, Боб. Един ден всичко, което стана в ООН, в Белия дом, няма да ми се размине и ще се разпадна.

Хърбърт се усмихна.

— Дръж се поне докато се върна от отпуската, за да мога да ти събера чарковете.

— Разбрано — каза Худ.

Хърбърт заобиколи с количката бюрото на Худ и топло го прегърна. После се завъртя и напусна кабинета.

Худ разговаря накратко по телефона с генерал Орлов. Благодари му за всичко, което беше направил, и му предложи да работят заедно за обединяване усилията на техните системи. Да създадат един вид Интерпол за управление на кризи. Орлов с готовност прие идеята. Споразумяха се да поговорят върху нея на следващия ден.

След като приключи разговора с Орлов, Худ погледна часовника на компютъра. Беше още рано да звъни у дома. Реши да отиде до хотела и да се обади на Шарън и на децата от стаята си. Там нямаше да го прекъсват с други обаждания и да го разсейват.

Излезе от кабинета и се качи на горния етаж. Поздрави хората от дневния екип, които бяха започнали да пристигат: Даръл Маккаски, Мат Стол и Лиз Гордън. На всеки каза да отиде при Боб Хърбърт, за да се осведоми по-подробно. Каза им също, че по-късно през деня сам ще им разкаже за случилото се.

Докато стигне до паркинга, започна да се скапва. Действието на кофеина вече беше преминало. Организмът му определено вече се предаваше. Когато наближи колата, видя Ан Ферис. Тя тъкмо минаваше с автомобила си през портала. Секретарката по печата го видя, махна му с ръка и продължи. Свали прозореца и попита:

— Всичко наред ли е?

Худ кимна.

— Просто съм уморен — отвърна той. — Боб е още вътре. Той ще те запознае с подробностите, въпреки че няма да даваме съобщения за печата. Засега не.

— Накъде си се запътил? — попита тя.

— Връщам се в хотела. Трябва да си почина.

— Качи се да те закарам. Струва ми се, че не трябва да караш.

— Не знам кога ще се върна обратно — отвърна Худ. — Колата ще ми трябва.

— Ще се върнеш още този следобед — каза Ан. — Познавам те. Ще подремнеш два-три часа и пак ще дойдеш. Просто се обади, като се събудиш, и аз ще те докарам.

Предложението му се стори примамливо. Вече наистина не му се шофираше.

— Добре — каза той.

Заобиколи и седна на седалката до нея. Затвори очи и тя трябваше да го разбуди, когато пристигнаха. Беше страшно изморен. Ан остави колата отпред и го заведе до стаята.

След няколко минути се върна, седна зад волана и се замисли за момент.

— Да става каквото ще — рече тя. Вместо да потегли, остави колата на паркинга и се върна обратно.

Худ тъкмо беше свършил краткия си разговор с Шарън. Жена му каза, че нищо не се е променило.

Свали си обувките и вратовръзката и точно си разкопчаваше ризата, когато на вратата се почука. Сигурно беше прислужникът на етажа с някой факс от службата или от адвоката. Никой друг не знаеше, че е тук. Извади банкнота от един долар от портфейла си и отвори вратата. Изненада се, когато видя Ан.

— Благодаря, но не съм дошла за бакшиша — рече тя.

Худ се усмихна и я пусна да влезе.

Ан все още беше със сакото си, но изглеждаше по-различно. Беше някак по-достъпна. Сигурно е от очите й, реши той.