Том Кланси: Разделяй и владей

— Не мисля, че господин Худ трябва да излезе в отпуск — обади се първата дама. Тонът й беше рязък и в него се усещаше гняв. В залата настъпи тишина. — Господин Фенуик, наблюдавах как в продължение на няколко седмици съпругът ми беше дезинформиран и заблуждаван. Господин Худ се зае с проблема по моя лична молба. Разследването му е методично и според мен разкритията му заслужават внимание. — Тя хвърли гневен поглед на Фенуик. — Или може би ще обвините и мен в лъжа?

Фенуик не каза нищо.

Президентът погледна към жена си. Меган беше застанала решително до Худ. В изражението й нямаше нищо, което да подсказва, че търси извинение за намесата си. Президентът изглеждаше уморен, но според Худ, и натъжен. Не можеше да каже дали причината беше, че Меган беше сторила нещо зад гърба му, или защото чувстваше, че я беше подвел. И двамата мълчаха. Явно беше, че ще оставят този въпрос за обсъждане в друго време насаме.

След малко погледът на президента отново се насочи към Худ. В очите му още имаше тъга.

— Проявеното от теб безпокойство е взето под внимание и оценено — каза той. — Обаче аз няма да поставя под заплаха интересите на страната, за да защитя моите. Особено пък след като не разполагаш с доказателства, че те са изложени на риск.

— Всичко, което искам, са още няколко часа — каза Худ.

— За съжаление, не разполагаме с такова време — каза президентът.

За момент Меган като че ли беше готова да прегърне съпруга си. Не го направи. Тя погледна към Фенуик и началник-щабовете.

— Благодаря ви, че ни изслушахте — каза тя. — Съжалявам, че ви прекъснахме.

Първата дама се отправи към вратата.

Худ не знаеше какво друго да каже. Трябваше да се върне в правителствената зала и да продължи да работи с Хърбърт и Орлов. Да се опита да открие нужните на президента доказателства, и то бързо.

Обърна се, за да последва Меган към вратата. В този момент се чу тихо звънене някъде в залата. Беше мобилен телефон. Звукът идваше от вътрешния джоб на сакото на Фенуик.

На него не би трябвало да могат да му звънят тук, рече си Худ. По стените на залата за извънредни ситуации имаше чипове, които пораждаха от време на време електрически импулси или създаваха възпрепятстващи мрежи. Те имаха за цел да пречат на подслушващи устройства да засичат телефонните разговори в периметъра на Белия дом. Блокирани бяха и мобилните телефони с едно изключение: трансмисиите от антените на правителствената система за сателитна връзка „Хефес“.

Худ се обърна в момента, когато шефът на АНС бръкна в джоба си. Фенуик извади мобифона и го изключи.

Ха така.

Ако сигналът беше преминал през мрежите за смущения, то ще трябва да е бил чрез свръхсекретната сателитна система „Хефес“. С кого Фенуик не искаше да разговаря точно в този момент?

Худ се наведе към шефа на АНС и издърпа телефона от ръката му. Фенуик се опита да си го вземе обратно, обаче Худ се отдръпна.

— Какво, по дяволите, правите? — попита той. Бутна назад стола си и се изправи. Направи крачка към Худ.

— Залагам кариерата си на карта заради едно хрумване — каза Худ. Той включи телефона и каза: — Да?

— Кой е на телефона? — попита обаждащият се.

— Това е телефонът на Джак Фенуик от АНС — рече Худ. Той тръгна към президента. — Кой се обажда?

— Името ми е Дейвид Батат — се чу ясно от другия край на линията.

Худ почувства как от раменете му падна огромна тежест. Поднесе телефона към президента, за да може и той да чува. Фенуик спря до тях. Не посегна да вземе телефона. Просто остана да стои там. Худ видя върху чии рамене се прехвърли смъкналата се от него тежест.

— Господин Батат, на телефона е Пол Худ от Оперативния център — каза той.

— Пол Худ? — каза Батат. — Защо отговаряте на този телефон?

— Това е дълга история — рече Худ. — Как се чувствате?

— Много по-добре от господин Фенуик — отвърна Батат. — Току-що ликвидирахме Харпунджията и му отнехме секретния телефон. Този номер беше начело в списъка на телефонните номера за незабавно набиране, записани от Харпунджията.

Пол Худ се отдръпна в един ъгъл на залата, за да довърши разговора си с Батат. Беше важно да получи цялата информация за Харпунджията и за това, което се беше случило.

Докато Худ говореше по телефона, президентът Лорънс се изправи, погледна към жена си, която стоеше при вратата, и леко й се усмихна, за да й покаже, че с него всичко е наред и че тя е постъпила правилно. След това се обърна към Фенуик. Шефът на АНС продължаваше да стои до него с ръце, прибрани плътно до тялото, и с предизвикателен вид. Другите мъже останаха седнали около масата. Всички наблюдаваха Лорънс и Фенуик.