Том Кланси - Дъга Шест

Очите на Мери се разшириха. Калиевият разтвор разкъсваше вените й, докато преминаваше през тях. Дясната й ръка се надигна към лакътя на лявата, а после към гръдния кош, докато парещото усещане бързо се придвижваше към сърцето й. И щом стигна, моментално го спря. Синусоидата на апарата до леглото рязко подскочи и после се изравни. Аларменият сигнал се включи. Очите на Мери бяха останали отворени, защото в мозъка й все още имаше достатъчно кислород, за да продължи да действа още около минута, въпреки че сърцето беше престанало да доставя кръв. В тях се четеше потрес. Ж4 не можеше да проговори, не можеше да протестира, защото дишането й беше спряло заедно със сърцето, но тя се взираше в очите на Арчър, също както онези кучета, помисли си лекарката, въпреки че кучешките очи като че ли никога не бяха я обвинявали, както тези. Арчър отвърна на погледа без никаква емоция, за разлика от онова време в приюта за бездомни животни. А после, след по-малко от минута, очите на Ж4 се затвориха — и тя беше мъртва. Край на един от обектите. Оставаха още девет преди доктор Арчър да може да отиде до колата си и да се прибере у дома. Надяваше се, че видеото й ще работи добре. Искаше да запише предаването на канала „Дискъвъри“ за вълците в Йелоустоун, но настройката на проклетия апарат понякога я вбесяваше.

След тридесет минути телата бяха увити в найлон и закарани до крематориума. Беше специален модел, конструиран за медицинско приложение — за унищожаване на изхвърлен органичен материал като зародиши от аборти и ампутирани крайници. Захранван с природен газ, той развиваше изключително висока температура, изгаряйки дори зъбни пломби, и превръщаше всичко в толкова фина пепел, че силните ветрове я издигаха до стратосферата и оттам я отнасяха в морето. Болничните стаи щяха да бъдат изрядно почистени и обеззаразени, за да не остане никаква следа от „Шива“, и за първи път от няколко месеца нямаше да има нито една пръчица на вируса, търсеща приемници, с които да се храни и които да убие. Членовете на Проекта щяха да са доволни, помисли си Арчър на път за дома. „Шива“ беше полезен инструмент за техните цели, но достатъчно гаден, за да се радват всички, когато се махне.

По време на полета през океана Попов успя да поспи пет часа и се събуди, когато стюардът го разтърси за рамото двадесет минути преди Шанън. Бившата база на презморската авиация, където се бяха приземявали витлови самолети „Боинг“ на „Пан Американ“, преди да продължат полета си до Саутхамптън — и където аеролинията беше изобретила ирландското кафе, за да помогне на пътниците си да се събудят — се намираше на западното крайбрежие на Ирландия, обкръжена от ферми и зелени ливади, които сякаш блестяха на утринната светлина. Попов се изми в тоалетната и се върна на мястото си за кацането.

— Добре дошли в Шанън, господине. Паспортът ви, ако обичате?

— Заповядайте. Служителят го прелисти.

— А, вие сте били тук наскоро. Целта на пътуването ви?

— Бизнес. Фармацевтични компоненти — добави руснакът, в случай че паспортният служител пожелаеше да отвори чантите му.

— Мммм — отвърна чиновникът, без най-малка следа от любопитство, подпечата паспорта и му го върна. — Нещо за деклариране?

— Не мисля.

— Чудесно. Приятно прекарване, господине.

Попов не толкова въздъхна от облекчение, колкото изръмжа заради напрежението, което определено се бе оказало напразно. Кой би наел за чартър такъв самолет срещу 100 000 долара, за да се занимава с контрабанда на дрога, в края на краищата? Още нещо, което можеше да научи за капитализма: ако разполагаш с достатъчно пари, за да пътуваш като принц, не може да си нарушител на закона. Удивително! Той наметна палтото си и излезе навън. Чакаше го черен „Ягуар“, а чантите му вече бяха натоварени в багажника.

— Господин Серов? — попита го шофьорът, докато му отваряше вратата. Шумът наоколо беше достатъчно силен, за да се тревожи, че могат да го подслушват.

— Аз съм. Отиваме да видим Шон, нали?

— Да, сър.

Попов кимна и се качи отзад. След минута вече напускаха летището. Пътищата бяха като в Англия — по-тесни от тези в Америка — и тук също караха от неправилната страна на платното. „Колко странно — помисли си Попов. — Щом ирландците не обичат англичаните, защо подражават на правилата им за движение?“

След половин час стигнаха една ферма, далече от главните пътища. Тук имаше две коли и един фургон, и един мъж, застанал на открито, за да наблюдава. Попов го позна. Беше Родни Сандс, предпазливият от това формирование.