Том Кланси - Дъга Шест

Но служителите на „Петицата“ не можеха да определят политиката. Това се правеше от избраните с вот политици, които в повечето случаи не можеха да се вслушат в мненията на обучените експерти, прекарали целия си живот в справяне с подобни проблеми. Лишени от способността да правят политика или поне да влияят на политиката, те продължаваха да воюват, съставяйки и поддържайки обемисти доклади за известни или подозирани оперативни дейци на ИРА и за евентуални действия от страна на други правителствени агенции.

Това ставаше главно чрез вербуване на информатори. Доносничеството бе друга стара ирландска традиция, от която британците, от своя страна, се възползваха охотно. Понякога разсъждаваха над нейния произход. Отчасти, смятаха те, това се дължеше на религиозни причини. ИРА се смяташе за защитник на католическите ирландци, а с тази самоидентификация идваше и цената: правилата и етиката на католицизма често се оказваха просмукани в сърцата и умовете на хора, които убиваха в името на своята религиозна принадлежност. Едно от нещата, които изплуваха, беше чувството за вина. От една страна, чувството за вина беше неизбежен спътник на тяхната революционна дейност, а от друга, това беше единственото, което съвестта им не можеше да си позволи да понесе.

„Петицата“ разполагаше с дебело досие на Шон Грейди, както и на мнозина други. Това на Грейди обаче беше специално, тъй като някога те бяха разполагали с особено добре поставен във формированието му информатор, който, за съжаление, беше изчезнал, несъмнено убит от него. Те знаеха, че Грейди отдавна се е отказал от чупенето на капачки и е избрал убийството като по-сигурен начин да се отърве от изтичането на информация, и че е човек, който никога не оставя след себе си трупове, за да ги намери полицията. В момента „Петицата“ имаше двадесет и трима информатори, действащи в различни формирования на ИРА-И. Четири от тях бяха жени с малко по-освободен морал от обичайно възприетото в Ирландия. Другите деветнадесет бяха мъже, които бяха успели да завербуват по един или друг начин — въпреки че трима от тях всъщност не знаеха, че споделят информация с британски агенти. Службата за сигурност полагаше усилия да ги защити и немалко от тях бяха изтеглени в Англия, след като полезността им беше започнала да се изчерпва; после обикновено ги прехвърляха в Канада за нов и по-безопасен живот. Но като цяло „Петицата“ се отнасяше към тях като към активи, които можеха да се доят, докато е възможно, тъй като повечето имаха зад гърба си убийства или бяха съучастници в убийства, а това ги превръщаше едновременно в престъпници и изменници, чиято съвест се беше задействала малко прекалено късно, за да събуждат особена симпатия сред „разработващите“ ги служители.

Грейди, съобщаваше текущото му досие, беше изчезнал от лицето на земята. Възможно беше, както предполагаха някои, да е убит от някой свой съперник, но вероятно не беше, защото такава информация щеше да циркулира сред ръководството на ИРА-И. Грейди беше уважаван дори от фракционните си противници като искрено предан на каузата и като ефикасен функционер, избил повече от полагаемия му се дял от ченгета и войници в Лондондери. И Службата за сигурност продължаваше да го издирва заради тримата бойци от СВС, които той по някакъв начин беше успял да залови, да изтезава и след това да убие. Тези трупове бяха намерени и всеобщия гняв сред хората на СВС не беше се уталожил, тъй като Двадесет и втори специален военновъздушен полк никога не забравяше и не можеше да забрави такива неща. Убийството — може би, но не и изтезанията.

Сирил Холт, помощник-директорът на Службата за сигурност, работеше над тримесечния си преглед на по-важните досиета и се спря, когато стигна до папката на Грейди. Този беше изчезнал напълно от полезрението им. Ако беше умрял, Холт щеше да чуе за това. Възможно беше също така да се е отказал от борбата, да е разбрал, че висшестоящата му организация най-сетне проявява готовност да преговаря за някакъв вид примирие, и да е решил да играе по свирката им, като прекрати дейността си. Но Холт и хората му не можеха и на това да повярват. Психологическият профил, който му беше съставил началникът на кабинета по психиатрия в Лондон твърдеше, че той ще е един от последните, които биха оставили оръжието, за да си потърсят мирни занимания.

Третата възможност беше все още да се крие някъде, може би в Ълстър, може би в Републиката… по-вероятно второто, тъй като повечето информатори на „Петицата“ бяха в Северна Ирландия. Холт разгледа снимките на Грейди и на неговата колекция от двадесетина „бойци“ на ИРА-И, за които те също имаха досиета. Никоя от снимките не беше добра, въпреки компютърната обработка. Длъжен беше да приеме, че Грейди все още е активен, че по някакъв начин продължава да ръководи своята войнствена фракция на ИРА-И, че замисля операции, които могат да се проведат или да не се проведат, но междувременно се крие някъде с фалшива самоличност. Единственото, което можеше да направи, бе да продължи да следи. Холт направи кратки бележки, затвори досието, постави го на купчината „Изход“ и избра друго. На следващия ден бележките му щяха да се въведат в компютъра на „Петицата“, който бавно изместваше хартиените папки. Не обичаше да го ползва. Предпочиташе досиета, които можеше да подържи в ръце.