Том Кланси - Зъбите на тигъра

Истина обаче беше, че на Доминик Карузо изобщо не му пукаше. Знаеше, че беше постъпил правилно, само че беше закъснял с един час. Накрая Хардинг се приближи към младия агент.

— Как се чувстваш, Доминик?

— Закъснях — каза Карузо. — Прекалено закъснях… Да, знам, че не би било логично да се очаква нещата да се развият по друг начин.

Хардинг го сграбчи за рамото и го разтърси.

— Не би могъл да се справиш по-добре, момче. — Замълча за момент. — Как се стигна до стрелбата?

Карузо повтори разказа си. Знаеше, че би могъл да разкаже самата истина и пак да не бъде санкциониран, но защо да рискува? Случаят беше ясен и това беше достатъчно за досието му в Бюрото.

Хардинг го слушаше и кимаше замислен. Предстоеше му доста писане и обяснения по веригата на ФБР чак до столицата. Обаче във вестниците нямаше да изглежда зле, че един федерален агент беше застрелял похитителя в същия ден, когато е било извършено престъплението. Вероятно щяха да открият доказателства, че това не е единственото престъпление, извършено от онзи откачалник. Къщата тепърва трябваше да бъде основно претърсена. В нея вече бяха намерили дигитален фотоапарат и никой нямаше да се изненада, ако видеше, че престъпникът беше запазил доказателствата за предишни свои престъпления в компютъра си. Ако беше така, Карузо беше сложил край не само на един случай. Тогава той щеше да получи голяма златна звезда в своето досие в Бюрото.

Колко голяма щеше да бъде тя, не знаеха нито Хардинг, нито Карузо. Търсенето на таланти нямаше да отмине и Доминик Карузо.

Както и още един човек.

Град Западен Одентън в щата Мериланд не беше никакъв град. Това беше само една пощенска станция за хората, които живееха в района, няколко бензиностанции, един супермаркет плюс обичайните заведения за бързо хранене за хора, които имат нужда от някоя мазна закуска, когато пътуват с кола от Колумбия, Мериланд, до работата им в столицата Вашингтон. На половин миля от скромното здание на пощата имаше средно висока учрежденска сграда с ненабиваща се в очи архитектура. Беше девететажна, а на просторната поляна пред нея стоеше ниска декоративна стена от сиви тухли, на която със сребърни букви беше изписано СЪДРУЖНИЦИ ХЕНДЛИ, без да се обяснява какво точно означава това. Имаше обаче някои намеци. Покривът на сградата беше плосък, с асфалт и чакъл върху подсиления бетон и малка надстройка за машинарията на асансьора, плюс още една правоъгълна надстройка, чието предназначение беше абсолютно неясно. В действителност тя беше изградена от фибростъкло, бяла на цвят и свободно пропускаше радиовълни. Самата сграда беше необикновена само в едно отношение. Като се изключат няколко стари сушилни за тютюн, които не надвишаваха и пет метра, това беше единственото здание на повече от два етажа, което се виждаше по пряка линия от Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд, и от главната квартира на Централното разузнавателно управление в Ленгли, Вирджиния. Предприемачи бяха проявявали желание за строежи в района, но така и не получиха разрешение по редица причини — всичките фалшиви.

Зад сградата имаше малък двор с антени, който никак не приличаше на този до местната телевизионна станция — комплект от половин дузина шестметрови параболични чинии, поставени във висока дванадесет стъпки и покрита отгоре с телена мрежа решетка „Циклон“, насочени към различни търговски комуникационни сателити. Целият комплекс, който не беше чак толкова сложен, заемаше малко повече от петнадесет акра общинска земя на щата Мериланд, а хората, които работеха в него, го наричаха „Колежа“. Наблизо беше лабораторията по приложна физика на университета „Джон Хопкинс“ — държавен консултантски институт с дългогодишни деликатни функции.

Официално „Съдружници Хендли“ търгуваше с акции, бонове и международни валути, но странното беше, че тяхната открита дейност беше твърде незначителна. Не беше известно да имат каквито и да било клиенти и макар да се говореше, че развиват скрита дейност в местни благотворителни дружества (имаше слухове, че главният облагодетелстван от корпоративната им щедрост е медицинският институт на университета „Джон Хопкинс“), до местните медии не достигаше никаква информация. Всъщност те изобщо нямаха отдел за връзки с обществеността. Нямаше и слухове, че вършат нещо нередно, макар да беше известно, че главният им изпълнителен директор беше с доста бурно минало. По тази причина той проявяваше необикновена срамежливост пред средствата за информация, които при няколкото редки случая беше успял твърде ловко да избегне, докато накрая те просто престанаха да му задават въпроси. Работещите в „Хендли“ бяха разпръснати на различни места в района. Повечето бяха в окръг Колумбия, водеха живот на хора от по-издигната средна класа, а по принцип не се отличаваха почти с нищо.