Том Кланси - Червеният заек

— Да имаш късмет не значи, че си голяма работа, Дан. Да върви по дяволите, но бащата на Кети, Джо, е спечелил много повече, отколкото аз някога ще мога, а е своенравно и непоносимо копеле.

— А не направи ли дъщеря му съпруга на почетен рицар?

Джак се усмихна скромно.

— Да, така е.

— Това ще ти отвори доста врати тук, Джак. Британците си падат по титлите. — Той се замисли. — Какво ще кажете да ви изведа за по чаша бира? Има жесток пъб горе на хълма — „Цигански молец“. Това преместване ще ви побърка. Не е по-малко противно, отколкото да строиш къща.

Кабинетът му се намираше на първо ниво в приземието на Центъра — мярка за сигурност, която така и не му обясниха, но се оказа, че в щаба на Главния враг има съвсем същата стая. Там я бяха кръстили на МЕРКУРИЙ, вестоносеца на боговете — много подходящо име, стига в страната ти да признаваха, че бог съществува. Посланията минаваха през шифровчиците, след това идваха на неговото бюро, той преглеждаше съдържанието им и ги проучваше за кодови думи, преди да ги разпрати към съответните служби и служители за оперативни цели. После посланията се връщаха при него и той проследяваше нещата по обратния ред. Обработката на информацията бе еднообразна, рутинна операция. Сутрин обикновено приемаха съобщенията, а следобед ги разпращаха по каналния ред. Най-досадната част беше естествено разшифроването, тъй като оперативните агенти, които използваха еднократни лични кодове, бяха безброй. Единичните копия на тези кодове се пазеха в помещенията вдясно от кабинета му. Чиновниците в тях обработваха и съхраняваха най-различни тайни — от сексуалния живот на италианските депутати до точния списък на целите, които влизаха в американските планове за ядрен удар.

Най-странното бе, че никой от тях не обсъждаше работата си — шифроването и разшифроването на изпращаната и постъпващата информация. Бяха като автомати. Изглежда, ги подбираха по този психологически признак — не би се учудил. Това бе служба, създадена от гении и предназначена за роботи. Ако някой можеше да създаде такива роботи, без съмнение той беше тук. Машините не се отклоняваха от зададените параметри и на тях можеше да се разчита.

Машините не можеха да мислят, но за неговата работа мисленето и добрата памет бяха необходими, иначе службата нямаше да функционира, а трябваше. Тя бе Щитът и Мечът за държавата, която се нуждаеше и от двете. Той беше нещо като началник-сортировач. Трябваше да помни кое къде отива. Нямаше достъп до абсолютно всичко, но знаеше значително повече от другите в сградата: имената и местоположението на оперативните работници, а много често техните агентурни операции и задачи. Обикновено не знаеше как изглеждат, нито истинските им имена, но знаеше мисиите им, псевдонимите на вербуваните от тях агенти и до голяма степен информацията, която те доставяха.

Работеше в отдела от девет години и половина. Постъпи през 1973 г. веднага след като се дипломира в математическия факултет на Московския държавен университет. Високата му интелигентност не остана незабелязана от вещата разведка на КГБ. Играеше доста сносно шах, на което дължеше добре тренираната си памет. Разучаваше игрите на старите гросмайстори с такива подробности, че във всяка ситуация знаеше следващия ход. Първоначално смяташе да стане професионален шахматист и се готвеше усилено, но се оказа, че не е бил достатъчно упорит. Борис Спаски, все още новак, го унижи с шест на нула игри и две отчайващи ремита. Така се изпариха мечтите му за слава и богатство… и пътуване. Въздъхна на бюрото си. Пътуване. Интересуваше се също от география, а когато затвореше очи, в главата му нахлуваха гледките — предимно черно-бели: Канале Гранде във Венеция, „Риджънт Стрийт“ в Лондон, величественият плаж Копакабана в Рио де Жанейро, връх Еверест, който Хилари бе изкачил, докато той е прохождал… Това бяха места, които никога нямаше да види. Не и той. Не и човек с неговия достъп до секретна информация. КГБ много внимаваше с такива хора. Нямаше никому доверие — урок, усвоен на висока цена. Какво й беше на страната му, че толкова много негови сънародници искаха да избягат? И все пак мнозина бяха загинали в бой за родину… Спестиха му военната служба заради таланта му на математик и шахматист, а след това го взеха на площад „Дзержински“ 2. Не след дълго получи хубава квартира с площ седемдесет и пет квадрата в новопостроена сграда. Произведоха го във военен чин и само за няколко седмици стана капитан, което не беше толкова лошо. Дори много добре, тъй като отскоро му плащаха във валутни бонове и можеше да пазарува в „недостъпните“ магазини със западни стоки и най-важното без опашки. Жена му беше адски доволна. Скоро щяха да го причислят към номенклатурата, отначало в дъното на списъка, подобно на по-малкия брат на престолонаследника, който гледа нагоре към стълбата, без да знае докъде може да се изкачи. За разлика от царете обаче той беше тук не заради произхода си, а по заслуги — факт, който гъделичкаше мъжкото его на капитан Зайцев.