Том Кланси - Ловът на „Червения октомври“

Когато започна строителството на първите съветски ядрени подводници, Марко прекарваше времето си в пристанищните работилници, изучавайки как се проектират и строят железните акули. Скоро се прочу като човек, който трудно би могъл да бъде удовлетворен в качеството му на младши контролен инспектор по качеството. Той разбираше, че собственият му живот ще зависи от майсторлъка на тези често пияни заварчици и монтажници. Стана специалист по ядрени технологии, изкара две години като старпом и след това получи първото си назначение като командир на ядрена подводница. Това беше щурмова подводница от клас „Ноември“ — първият незрял опит на Съветите да направят боеспособна щурмова подводница с далечен обсег на действие, с която да застрашат западните флоти и комуникационни линии. Не бе изминал и месец, когато недалеч от норвежкия бряг подводница от същия клас претърпя тежка авария на главния реактор и Марко беше първият пристигнал на местопроизшествието. Съгласно заповедта той успя да спаси екипажа и да потопи негодната вече подводница, за да не успеят западните военноморски сили да научат тайните й. Двете задачи бяха изпълнени вещо — забележителен успех за един млад командир. Той винаги бе считал, че доброто изпълнение е нещо, за което е важно да награждава подчинените си, и командващият по това време флота беше на същото мнение. Скоро след това Марко се премести на нова първокласна подводница от типа „Чарли“.

Мъже като Рамиус предизвикваха американците и англичаните. Марко не хранеше особени илюзии. Той знаеше, че американците имат дълъг опит в морските битки — най-прочутият им боец, Джоунс, някога бе служил в руския флот на царица Екатерина. Подводничарите им бяха легендарни с лукавството си и Рамиус се намери изправен пред последните американски ветерани от войната — мъже, които бяха издържали на изтезаващия страх в подводните битки и напълно бяха разгромили една съвременна флота. Смъртоносната игра на криеница, която водеше с тях, не беше лесна, още повече че подводниците им бяха изпреварили с години съветските модели. Но все пак през това време той успя да спечели няколко победи.

Рамиус постепенно се научи да играе играта по американските правила, обучавайки внимателно офицерите и моряците си. Екипажът му рядко беше подготвен така, както той искаше, което беше най-тежкият проблем на съветския флот, но докато другите командири псуваха хората си за провалите им, Марко се опитваше да поправи тези на своите подчинени. Първата му подводница от класа „Чарли“ бе наречена „Вилнюска академия“. Това беше отчасти злостен намек за полулитовската му кръв, въпреки че раждането му в Ленинград го определяше като гражданин на Голяма Русия, но главно — признание на това, че офицерите идваха при него полуобучени, а си отиваха готови за повишение и дори за командни постове. Същото важеше и за постъпващите в екипажа му новобранци. Рамиус не позволяваше гонения и долнопробен тероризъм, които бяха нещо обикновено в съветската армия. Целта му беше да създаде истински моряци и той произвеждаше по-голям процент професионални моряци, отколкото всеки друг командир на подводница. Девет десети от мичманите в подводните съединения на Северния флот бяха обучени от Рамиус. Другите командири на подводници бяха щастливи да приемат на борда си негови старшини, много от които продължаваха в офицерски училища.

След осемнадесет месеца тежък труд и прилежно обучение Марко и неговата „Вилнюска академия“ бяха готови за своята част в играта на куче и котка. В Норвежко море той се натъкна на американската подводница „Тритон“ и я преследва безмилостно в продължение на дванадесет часа. По-късно щеше да отбележи с немалко задоволство, че „Тритон“ скоро след това беше изваден от въоръжение, защото свръхголямата лодка се бе оказала неспособна да се справи с по-новите съветски модели. Дизеловите подводници на англичаните, на които попадаше случайно, докато плуваха на перископна дълбочина, той преследваше безпощадно, като често ги подлагаше на непоносими хидроакустични удари. Веднъж дори прихвана една американска ракетна подводница, успявайки да поддържа контакт с нея в продължение на почти два часа, преди тя да изчезне като дух в черните води.

Бързото разрастване на Съветския военноморски флот и нуждата от квалифицирани офицери по време на ранната му кариера не позволиха на Рамиус да постъпи в академията „Фрунзе“. Това беше нормалното sine qua поп 4 4 Задължително условие (лат.) — б. пр. за служебно издигане във всички видове въоръжени сили на Съветския съюз. Академията „Фрунзе“ в Москва, разположена близо до стария Новодевичевски манастир, беше наречена на името на герой от революцията. Тя беше висша школа за тези, които се стремяха към високи командни постове и въпреки че Рамиус не я беше посещавал като студент, уменията му на действащ командир му донесоха назначение като инструктор. То беше спечелено единствено по заслуги, за които високопоставеният му баща нямаше никакъв принос. Това за Рамиус беше много важно.