Джон Гришам - Адвокат на улицата

Моментално ме обкръжиха лекари, сред които не забелязах жена си. След като ги убедих, че кръвта не е моя, те си отдъхнаха и минаха към нормален преглед. Бях вдигнал кръвното и сърцето ми биеше като лудо. Дадоха ми хапче.

Всъщност най-много се нуждаех от душ. Накараха ме да полежа на една маса десетина минути, докато ми мерят кръвното.

— Да не съм в шок? — попитах аз.

— Едва ли.

Аз обаче не им повярвах. Къде се губеше Клер? Шест часа да стоя на прицел, животът ми да виси на косъм, а тя не си дава труд поне да изчака тук заедно с другите близки.

Дълго стоях под горещия душ. Три пъти си измих косата със силен шампоан, после цяла вечност се бърсах. Времето бе застинало. Нищо не ме интересуваше. Бях жив, дишах и над влажната ми кожа се вдигаше облак пара.

Навлякох нечий чист анцуг, който ми стоеше малко свободно, после се върнах на масата за нова проверка на кръвното. Секретарката Поли влезе и ме прегърна с все сила. Тъкмо това ми трябваше. Зърнах сълзи в очите й.

— Къде е Клер? — запитах аз.

— На повикване. Опитах да се свържа с болницата.

Поли знаеше, че бракът ни едва се крепи.

— Добре ли си? — запита тя.

— Така мисля.

Благодарих на лекарите и напуснах салона. Рудолф чакаше в коридора и ме прегърна неловко. Избъбри нещо от рода на „поздравявам те“, сякаш бях сторил кой знае какво.

— Утре няма да те търсим за нищо — каза той. Да не би да си мислеше, че един ден почивка ще ми реши проблемите?

— Още не мисля за утре — казах аз.

— Трябва ти почивка — добави той, сякаш не вярваше лекарите да са се сетили за това.

Исках да поговоря с Бари Нузо, но останалите заложници вече си бяха тръгнали. Нямаше ранени, само две-три протъркани китки.

След като кръвопролитието бе сведено до минимум и пълната победа на добрите момчета беше факт, вълнението в „Дрейк и Суини“ бързо заглъхна. Повечето адвокати и служители бяха изчакали нервно на първия етаж, далеч от Мистър и динамита. Поли ми носеше палтото и аз го наметнах върху широкия анцуг. С това облекло и луксозните мокасини изглеждах странно, но не давах пет пари за вида си.

— Навън са се струпали журналисти — каза Поли.

А, да, медиите. Каква история само! Не някаква си банална градинска престрелка, а куп адвокати, взети за заложници от обезумял скитник.

Но в крайна сметка не бяха получили нищо, нали така? Адвокатите отърваха кожата, лошият отнесе куршума, експлозивите дадоха засечка, когато собственикът им ритна камбаната. Е, можеше и да стане! Изстрел, след това бомба, ослепителен бял проблясък, избухващи прозорци, хвърчащи разкъсани крайници и всичко това надлежно документирано на живо като водеща новина за вечерта на Девети канал.

— Ще те откарам — рече Поли. — Ела.

Бях безкрайно благодарен, че някой ми казва какво да правя. Мислите ми се влачеха мудно и тромаво, кадър по кадър, без ясна представа за сюжет и развръзка.

Измъкнахме се от салона през служебния изход. Нощният въздух бе студен и пронизващ и аз го вдъхнах до болка в гърдите. Докато Поли изтича да докара колата си, огледах иззад ъгъла цирка пред главния вход. Имаше полицейски коли, линейки, телевизионни екипи и дори пожарна. Една от линейките бе спряла с отворена задна врата до стъпалата, сигурно чакаше да откара Мистър в моргата.

Жив съм! Жив съм! Повтарях си го и за пръв път намерих сили да се усмихна. Жив съм!

Здраво стиснах очи и отправих към небесата кратка, но искрена благодарствена молитва.

Звуците почваха да се завръщат. Седяхме в мълчание, Поли караше бавно и ме чакаше да заговоря. Внезапно отново чух оглушителния трясък на снайперисткия изстрел. После глухия звук, с който куршумът улучи целта, и трополенето на останалите заложници, бързащи да се смъкнат от масата и да изхвръкнат навън.

Какво бях видял? В онзи миг се бях обърнал към масата, където седмината втренчено зяпаха вратата, после към Мистър, който вдигна пистолета и се прицели в тила на Умстед. Когато го улучиха, стоях право зад него. Какво бе попречило на куршума да изскочи и да прониже мен? Куршумите спокойно минават през врати и стени, камо ли през човешка глава.

— Той нямаше да ни убие — изрекох аз едва чуто.

Поли явно бе облекчена, че проговорих.

— А за какво беше всичко тогава?

— Не знам.

— Какво искаше?

— Не каза. Просто учудващо колко малко си казахме. Часове наред само стояхме и се гледахме.

— Защо не пожела да говори с полицията?

— Кой знае? Там му беше най-голямата грешка. Ако не беше изключил телефона, можех да убедя полицаите, че няма да ни убие.