Джон Гришам - Адвокат на улицата

Пръстите му не се отлепяха от червената жица и като го гледах как си играе с нея, сърцето ми едва не изхвръкваше от гърдите.

— Дарил съм хиляда долара на Йейлския университет — казах аз. — И две хиляди на местната организация „Общ път“.

— Колко даде на бедните?

Не ми се вярваше в Йейл да хранят закъсали студенти.

— Ами… „Общ път“ разпределя парите из целия град и не се съмнявам, че част от тях са отишли у бедните.

— Колко даде на гладните?

— Платил съм петдесет и три хиляди долара данъци, а от тях доста солиден дял отива за благотворителност, безплатно медицинско обслужване, детски помощи и тъй нататък.

— И го стори охотно, с щедра душа?

— Не се оплаквам — излъгах аз като повечето си сънародници.

— Бил ли си някога гладен?

Той държеше на ясните отговори и едва ли щях да постигна нещо с остроумие и сарказъм.

— Не — казах аз. — Не съм бил.

— Спал ли си в снега?

— Не.

— Печелиш куп пари, но си толкова алчен, че ти е жал да ми подхвърлиш някой петак на тротоара. — Той размаха пистолета към останалите. — И вие. Отминавате, без дори да забележите, че съм клекнал и прося. Само за скъпи кафета харчите повече, отколкото аз за храна. Защо не помагате на бедните, болните, бездомните? Имате толкова много.

Неволно погледнах заедно с Мистър към тия алчни негодници и зрелището не беше приятно. Повечето зяпаха обувките си. Само Рафтър се зъбеше откъм другия край на масата и усещах, че в главата му се въртят мислите, с които всички ние отминаваме столичните бездомници: Ако ти дам някоя пара, тогава а) моментално ще се натряскаш; б) ще се лепнеш за мен; в) цял живот ще си останеш на тротоара.

Отново настана мълчание. Някъде наблизо бучеше хеликоптер. Зачудих се какво ли възнамеряват да правят ония долу, на паркинга. По заповед на Мистър входящите телефонни линии бяха прекъснати и нямахме връзка с околния свят. Той не държеше да преговаря с когото и да било. Имаше си предостатъчно публика.

— Кой от тия юнаци печели най-много? — запита ме Мистър.

Маламъд беше единственият съдружник и аз се разрових да намеря декларацията му.

— Сигурно съм аз — доброволно призна Маламъд.

— Как ти е името?

— Нейт Маламъд.

Прелистих справката за Нейт. Рядко се случва да видиш най-интимни подробности от финансовите успехи на шефа, но в момента не изпитах никакво удоволствие.

— Колко? — запита Мистър.

Ех, радостите на данъчното облагане. Коя сума желаете, сър? Бруто? С приспадане? Чисто? Облагаеми? Доходи от работа по трудов договор? Или от бизнес и инвестиции?

Заплатата на Маламъд беше петдесет и две хиляди долара месечно, а годишната премия, за която мечтаехме всички, възлизаше на петстотин и десет хиляди. Знаехме, че миналата година е била много добра. Мнозина от съдружниците бяха спечелили над милион.

Реших да не рискувам. В края на справката се споменаваха още доста приходи — наеми, дивиденти, частен бизнес, но предполагах, че ако Мистър реши сам да подхване декларацията, все някак ще се пребори със сметките.

— Милион и сто — казах аз, прескачайки допълнителните двеста хиляди.

Той се позамисли.

— Значи си спечелил милион долара.

Маламъд изобщо не се засрами.

— Да, спечелил съм ги.

— Колко даде на бедните и бездомните?

Ясно ми беше, че се досеща за истината.

— Не помня точно. Ние с жена ми отделяме много за благотворителни цели. Доколкото знам, дарихме пет хиляди долара на Столичния фонд, а той подпомага бедните и това несъмнено ви е известно. Много пари раздаваме. И го вършим с радост.

— Да бе, голяма радост — за пръв път прояви ирония Мистър.

Не възнамеряваше да ни остави да обясним колко сме щедри в действителност. Просто искаше фактите черно на бяло. Заповяда ми да запиша деветте имена и до всяко да отбележа миналогодишния доход и даренията за благотворителност.

За това трябваше време и не знаех дали да бързам, или да се бавя. Дали щеше да ни избие, ако сметките не му допаднеха? Може би трябваше да протакам. Беше си ясно като бял ден, че богатите печелят камари пари, а раздават само трохи. Същевременно знаех, че колкото по-дълго се влачи цялата работа, толкова по-безумни могат да станат вариантите за освобождаване.

Той не бе споменал, че смята да екзекутира по един заложник на всеки час. Не искаше да пуснат някого от затвора. Всъщност май нищо не искаше.

Реших да се бавя. Почнах от Маламъд. На опашката остана Колбърн, сътрудник с тригодишен стаж, който бе припечелил едва осемдесет и шест хиляди. С прискърбие открих, че скъпият ми приятел Бари Нузо си е докарал единайсет хилядарки в повече от мен. Тепърва щях да му кажа две-три приказки.