Джон Гришам - Адвокат на улицата

Срещнахме погледи и едновременно помислихме за децата му. Поне в това отношение имах късмет.

Раздаде се първият вой на сирени и Мистър ми нареди да спусна щорите на петте големи прозореца. Обиколих ги методично, като оглеждах паркинга долу, сякаш ако ме видеха, имах по-голям шанс за спасение. Под мен мигаха лампите на самотна и празна полицейска кола; ченгетата вече бяха в сградата.

А ние стояхме тук — девет бели момчета и нашият Мистър.

Според последни данни „Дрейк и Суини“ имаше осемстотин адвокати в канторите си, пръснати по цял свят. Половината работеха във Вашингтон, в същата сграда, където вилнееше Мистър. Той нареди да позвъня на „шефа“, за да съобщя, че е въоръжен и зареден с дванайсет пръчки динамит. Свързах се с Рудолф, началник на моя отдел — „Антитръстово законодателство“ — и предадох известието.

— Добре ли си, Майк? — запита той.

Мистър бе включил уредбата на пълна мощност.

— Просто великолепно — отвърнах аз. — Моля те, изпълни каквото поиска.

— А какво иска?

— Още не знам.

Мистър махна с ръка и разговорът приключи.

Насочван от дулото на пистолета, аз застанах до заседателната маса, на три-четири крачки от Мистър, който имаше неприятния навик да опипва разсеяно жиците по корема си. Той наведе глава и лекичко дръпна една от тях, червена на цвят.

— Опъна ли тая, червената, всичко свършва.

След това кратко предупреждение тъмните очила се обърнаха към мен. Усетих, че трябва да кажа нещо.

— Защо искате да направите това? — запитах аз с отчаяната надежда да завържа разговор.

— Не че искам, но защо пък не?

Говорът му ме изненада — бавен, напевен и равномерен, без избързване и с еднакво внимание към всяка сричка. Може и да беше уличен пройдоха в момента, но си личеше, че е виждал и по-добри времена.

— Защо искате да ни убиете? — настоях аз.

— Няма да споря с теб — заяви той. Както се казва в съда, нямам повече въпроси, ваша светлост.

Тъй като съм адвокат и живея по график, погледнах часовника си, за да документирам надлежно всичко, ако успеехме да оцелеем по някакво чудо. Беше един и двайсет. Мистър искаше спокойствие и се наложи да изтърпим период на мъчителна тишина, който трая четиринайсет минути.

Не можех да повярвам, че ще умрем. Не виждах мотив, не виждах причина да бъдем убити. Сигурен бях, че нито един от нас не го е срещал преди. Припомних си пътуването с асансьора и факта, че той явно нямаше определена цел. Беше просто смахнат, тръгнал на лов за заложници, което за жалост правеше гибелта ни едва ли не съвсем нормална за днешно време.

Тъкмо една от ония безсмислени касапници, които изскачат на първа страница за двайсет и четири часа и карат хората да поклащат печално глави. После щяха да дойдат вицовете за гръмнати адвокати.

Вече буквално виждах заглавията, чувах думите на репортерите, но все още отказвах да повярвам, че това наистина ще се случи.

Откъм приемната долових гласове, навън виеха сирени; някъде по коридора бръщолевеше полицейска радиостанция.

— Какво яде днес на обяд? — наруши мълчанието Мистър.

Питаше мен. Прекалено изненадан, за да излъжа, аз се поколебах за момент, после признах:

— Печено пиле „Цезар“.

— Сам ли?

— Не, с приятел. — Бях имал среща с колега от университета.

— Колко платихте общо?

— Трийсет долара.

Това не му се хареса.

— Трийсет долара — повтори той. — За двама души.

Поклати глава, после погледна осемте адвокати. Надявах се да излъжат, ако вземе да разпитва и тях. На някои лакомници от групата трийсет долара нямаше да им стигнат и за ордьовъра.

— А знаеш ли какво ядох аз? — запита Мистър.

— Не.

— Супа. Супа и солени бисквити в приюта. Безплатна супа, голям късмет извадих. Знаеш ли, че с трийсет долара можеш да нахраниш стотина мои приятели?

Бавно кимнах, сякаш изведнъж бях осъзнал цялата тежест на прегрешението си. Той пак размаха пистолета.

— Събери всички портфейли, пари, часовници и скъпоценности.

— Може ли да знам защо? — запитах аз.

— Не.

Сложих на масата портфейла, часовника и дребните си пари, после тръгнах да тършувам из джобовете на останалите заложници.

— За наследниците — обясни най-сетне Мистър и всички ахнахме едновременно.

Сетне той нареди да сложа плячката в едно куфарче, да го заключа и пак да се обадя на „шефа“. Рудолф вдигна още след първото позвъняване. Представих си как шефът на полицейския отряд организира щаб в кабинета му.