Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Може Жак Сониер да е знаел за вашия ръкопис? — предположи Фаш. — И да ви се е обадил, за да ви помогне в работата върху книгата.

Лангдън поклати глава.

— Всъщност още никой не знае за моята книга. Показвал съм ръкописа само на своя издател.

Французинът не каза нищо.

Робърт не изясни причината, поради която още не бе показал книгата на никого. Тристате страници ръкопис — временно озаглавен „Символи на изгубената свещена женственост“ — съдържаха някои извънредно необичайни интерпретации на установени религиозни образи и книгата със сигурност щеше да предизвика спорове.

По пътя към неподвижните ескалатори Лангдън изведнъж забеляза, че Фаш не върви до него. Обърна се и видя, че полицаят е спрял до един сервизен асансьор.

— Ще се качим с този асансьор — каза той, когато вратата се отвори. — Сигурен съм, знаете, че галерията е доста голяма.

Макар да знаеше, че асансьорът ще ускори дългото изкачване до крилото „Денон“, Лангдън остана на мястото си.

— Какво има? — Фаш нетърпеливо държеше вратата.

Професорът въздъхна и със съжаление погледна открития ескалатор. „Абсолютно нищо“ — излъга сам себе си той и се затътри назад към асансьора. Като момче беше паднал в изоставен кладенец и за малко не се беше удавил. Бяха минали часове, докато го бяха измъкнали. Оттогава изпитваше страх от затворено пространство — асансьор, метро, зали за скуош. „Асансьорът е съвсем безопасна машина — постоянно се убеждаваше той, без да си вярва нито за миг. — Това е малка метална кутия висяща в затворена шахта!“ Затаил дъх, Робърт влезе в кабината и докато вратата се с плъзгане се затваряше, усети как настръхва.

„Два етажа. Десет секунди.“

— Изобщо ли не сте разговаряли с господин Сониер? — попита Фаш, докато се изкачваха. — Не сте ли водили кореспонденция? Не сте ли си пращали други писма?

Поредният странен въпрос. Лангдън поклати глава.

— Не. Никога.

Капитанът вирна брадичка, сякаш мислено си отбелязваше този факт. После мълчаливо впери поглед право пред себе си в хромираната врата.

Лангдън се опитваше да не гледа четирите стени около себе си. Погледът му попадна върху отразяващата се върху лъскавата метална врата игла за вратовръзка на полицая — сребърно разпятие с тринадесет инкрустирали черни оникса. Това му се стори смътно изненадващо. Символът се наричаше „crux gemmata“ — „кръст с тринадесет геми“ — християнска идеограма на Христос и Неговите дванадесет апостоли. Някак си не бе очаквал капитанът от френската полиция толкова открито да парадира с религиозността си. Но пък това беше Франция — тук християнството не бе толкова религия, колкото рождено право.

— Това е crux gemmata — изведнъж каза Фаш.

Сепнат, Лангдън вдигна поглед и видя, че французинът е вперил очи в отражението му.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Робърт бързо излезе в коридора с надеждата да види прословутите високи тавани на лувърските галерии, иветът, в който се озова обаче, нямаше нищо общо с очакванията му.

Изненадан, той се закова на място. Фаш го стрелна с поглед.

— Виждам, че никога не сте влизали в Лувъра след работно време, господин Лангдън.

„Определено“ — като се опитваше да се ориентира, си помисли професорът. Обикновено безупречно осветени, сега галериите бяха странно мрачни. Вместо обичайната бяла светлина, струяща отгоре, от пода се излъчваше приглушено червено сияние — отделни ивици светлина, разливаща се по плочите.

Лангдън огледа сумрачния коридор. Нощем всички големи галерии използваха такова осветление — стратегически разположени неинвазивни лампи, позволяващи на охраната да се движи по коридорите и поддържащи относителна тъмнина, за да се забавят процесите на избеляване на картините от излагането на прекалено силна светлина. В Лувъра цареше потискаща атмосфера. Навсякъде пълзяха дълги сенки и иначе високите сводове изглеждаха ниски и черни.

— Насам — каза Фаш, зави надясно и закрачи по върволица свързани галерии. Лангдън го последва. Очите му постепенно се приспособиха към полумрака. Около него започнаха да се материализират големи маслени платна, като снимки, проявавани в тъмна стаичка… очите им го следяха, докато вървеше из залите. Усещаше познатия мирис на музей — сух, дейонизиран въздух с едва доловима миризма на въглерод, резултат от въгленовите филтри на обезводняващата система, която денонощно се бореше с издишвания от посетителите разяждащ въглероден двуокис.