Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Монтирани високо на стените, охранителните камери пращаха ясно послание на гостите: виждаме ви. Не пипайте нищо.

— Истински ли са? — Лангдън ги посочи. Фаш поклати глава.

— Не, разбира се.

Професорът не се изненада. Видеонаблюдението в толкова големи музеи струваше страшно много и не беше ефикасно. Лувърът щеше да се нуждае от неколкостотин души само за тази цел. Повечето музеи от този вид прилагаха „сдържаща охрана“. „Откажете се от задържането на крадците навън. Задръжте ги вътре.“ Системата се задействаше след работно време и ако външно лице преместеше някой експонат, изходите на съответната галерия се затваряха. Така престъпникът се озоваваше зад решетките още преди пристигането на полицията. По мраморния коридор пред тях отекнаха гласове. Шумът като че ли идваше от голяма ниша отдясно. Оттам струеше ярка светлина.

— Кабинетът на уредника — поясни капитанът. Лангдън надникна в късия коридор, който водеше към разкошния кабинет на Сониер — дървена ламперия, картини от стари майстори и грамадно старо бюро, върху което се издигаше шестдесетсантиметров модел на средновековен рицар. Из стаята се суетяха неколцина полицаи, разговаряха по телефони и си водеха бележки. Един от тях седеше на бюрото и пишеше на лаптоп. Очевидно тази нощ личният кабинет на уредника се бе превърнал в импровизиран щаб на ЦУКП. — Messieurs — извика Фаш и мъжете се обърнаха. — Ne nous dérangez pas sous aucun prétexte. Entendu? 14 14 Господа, не ни безпокойте по никакъв повод. Чухте ли ме? (фр.). — Б. пр.

Всички в кабинета млъкнаха.

Лангдън бе закачвал достатъчно табелки с надпис „NE PAS DERANGER“ на хотелски врати, за да схване заповедта на капитана. Двамата с професора не биваше да бъдат безпокоени при никакви обстоятелства.

Фаш остави подчинените си в кабинета и поведе Лангдън нататък по тъмния коридор. На тридесетина метра пред тях се очерта входът на най-известната част на Лувъра, Le Grande Galerie 15 15 Голямата галерия (фр.). — Б. пр. , привидно безкраен коридор, в който бяха изложени най-ценните италиански шедьоври на музея. Робърт вече се беше досетил, че именно там лежи трупът на Сониер — прословутият паркет на Голямата галерия ясно се бе различавал на полароидната снимка.

Когато се приближиха, професорът видя, че входът е преграден от огромна стоманена решетка, сякаш взета от средновековен замък.

— Сдържаща охрана — поясни полицаят.

Дори в сумрака можеше да се види, че решетката е в състояние да спре и танк. Лангдън надникна през пръчките в слабо осветените дълбини на Голямата галерия.

— След вас, господин Лангдън — каза Фаш. Робърт се обърна.

— Накъде?

Капитанът посочи пода в основата на решетката. Лангдън погледна. В полумрака не беше забелязал, че решетката е вдигната на почти метър височина и че под нея може да се мине.

— Този участък все още е забранен за охраната на Лувъра — каза Фаш. — Моите хора тъкмо са приключили с разпита. — Той махна към отвора. — Влизайте.

Робърт се вторачи в тясното пространство под решетката, после вдигна поглед към нея. Французинът се шегуваше, нали? Желязната решетка приличаше на гилотина, която само чака да премаже нарушителите.

Фаш измърмори нещо на родния си език, погледна си часовника, приклекна и провря масивното си тяло под решетката. После се изправи и погледна Лангдън. Професорът въздъхна, клекна, опря ръце върху полирания паркет, отпусна се по корем и се плъзна напред. Яката на туидовото му сако се закачи за долната част на решетката, той се дръпна и си удари тила в желязото.

„Браво на мене“ — помисли си Робърт, докато ставаше. Започваше да подозира, че го очаква много дълга нощ.

Мъри Хил Плейс — новият Световен конгресен център на Opus Dei — се намираше на Лексингтън Авеню 243 в Ню Йорк. С цена от малко над четиридесет и два милиона долара, обхващащият площ от дванадесет хиляди и триста квадратни метра небостъргач бе облицован с червени тухли и варовик от Индиана. В проектираната от „Мей & Пинска“ сграда имаше над сто спални, шест трапезарии, библиотеки, дневни, зали за срещи и офиси. На втория, осмия и шестнадесетия етаж имаше параклиси с мраморни орнаменти. Седемнадесетият етаж бе изцяло жилищен. Мъжете влизаха в сградата през главния вход на Лексингтън Авеню. Жените влизаха от друга улица и бяха „слухово и зрително разделени“ от мъжете.

По-рано същата вечер в убежището на своя мезонет епископ Мануел Арингароса си бе приготвил малък сак и беше облякъл традиционното си черно расо. Обикновено увиваше пурпурен пояс на кръста си, но днес щеше да пътува сред хора и предпочиташе да не привлича вниманието към високия си пост. Само опитно око можеше да забележи епископския му пръстен от четиринадесеткаратово злато с виолетов аметист, големи диаманти и апликирани митра и жезъл. Той преметна ремъка на сака през рамо, помоли се наум, излезе от апартамента си и слезе във фоайето, където го чакаше шофьорът му, за да го откара на летището.