Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Копия на „Рослин“ ли? — изненада се Софи.

— Не. Ако си спомняш, ти споменах, че самият „Рослин“ е копие на Соломоновия храм. Тези два стълба са същите като стълбовете пред Храма в Ерусалим. — Лангдън посочи левия. — Този се казва Воаз или „стълбът на зидаря“. Другият се казва Яхин или „стълбът на чирака“. — Той замълча за миг. — Всъщност почти във всеки масонски храм по света има такива стълбове.

Вече й беше разказвал за тесните исторически връзки на тамплиерите със съвременните тайни масонски братства, чиито основни степени чирак, калфа и майстор произхождаха от ранните дни на рицарския орден. В последното стихотворение на дядо й се споменаваше за майсторите, които украсили „Рослин“, както и за тавана на черквата, покрит с изображения на звезди и планети.

— Никога не съм била в масонски храм — без да откъсва очи от колоните, каза Софи. — Почти съм сигурна, че съм виждала тези стълбове тук . — Тя отново плъзна поглед наоколо, сякаш търсеше още нещо, което да събуди спомените й.

Останалите посетители вече си тръгваха и екскурзоводът с учтива усмивка се запъти към тях. Бе красив тридесетинагодишен мъж с шотландски акцент и пясъчноруса коса.

— Скоро ще затварям. Мога ли да ви помогна да намерите нещо?

„Например Светия Граал?“, помисли си Лангдън.

— Шифърът — внезапно възкликна Софи. — Тук има шифър!

Екскурзоводът се зарадва на ентусиазма й.

— Ами да, има, госпожо.

— На тавана — посочи тя. — Някъде… там.

Той се усмихна.

— Виждам, че не идвате за пръв път в „Рослин“.

„Шифърът“ — помисли си Лангдън. Беше забравил за тази легенда. Сред многобройните загадки на храма бе арка, от която стърчаха стотици каменни блокове. Върху всички блокове привидно безредно бяха изваяни символи и образуваха шифър с невъобразими мащаби. Някои смятаха, че той посочва входа на подземието под черквата. Други вярваха, че разказва истинската легенда за Граала. Не че имаше значение — криптографите от векове се опитваха да разшифроват значението му. Тръстът „Рослин“ до ден днешен предлагаше щедра награда за онзи, който разкрие тайния смисъл, ала шифърът си оставаше загадка.

— С удоволствие ще ви покажа…

Гласът на екскурзовода заглъхна.

„Първият ми шифър“ — помисли си Софи, докато се приближаваше сама като изпаднала в транс към арката. След като подаде палисандровото ковчеже на Лангдън, тя за миг забрави всичко за Светия Граал, Ордена на Сион и всички загадки от предишния ден. Когато стигна под свода и видя символите над себе си, спомените в миг я връхлетяха. Върна се в деня на първото си идване тук и това й навя странна неочаквана тъга.

Беше съвсем малка… беше около година след гибелта на семейството й. Дядо й я бе довел на кратка почивка в Шотландия. Бяха дошли да видят черквата „Рослин“ преди да се завърнат в Париж. Беше късно и храмът бе затворен. И все пак те бяха вътре.

— Хайде да се прибираме, grand-pére — уморена, помоли тя.

— Скоро, миличка, съвсем скоро. — Гласът му звучеше меланхолично. — Трябва да свърша само още нещо. Искаш ли да ме почакаш в колата?

— Пак ли ще правиш нещо, каквото правят само възрастните?

Той кимна.

— Бързо ще свърша. Обещавам.

— Може ли пак да разгадая гатанката на арката? Беше забавно.

— Не знам. Трябва да изляза навън. Няма ли да те е страх сама?

— Не, разбира се! — изпуфтя Софи. — Та тук дори не е тъмно!

Дядо й се усмихна.

— Добре тогава. — И я заведе при арката, която й бе показал по-рано.

Софи веднага се просна на каменния под, легна по гръб и се вторачи в символите на тавана.

— Ще разгадая гатанката преди да се върнеш!

— Тогава да се състезаваме. — Дядо й се наведе, целуна я по челото и тръгна към близката странична врата. — Няма да се отдалечавам много. Ще оставя вратата отворена. Ако ти потрябвам, само ме повикай. — Той излезе в сумрака навън.

Софи лежеше на пода и се взираше в кода. Приспа й се. След няколко минути символите се замъглиха. И изчезнаха.

Когато се събуди, подът под нея беше студен.

— Grand-pére?

Никакъв отговор. Софи се изправи и изтупа дрехите си. Страничната врата все още бе отворена. Мракът навън се сгъстяваше. Пееха щурци. Тя излезе навън и видя, че дядо й стои на верандата на една каменна къща точно под черквата. Той тихо разговаряше с някого — човекът едва се виждаше зад мрежата на вратата.

— Grand-pére? — извика Софи.

Дядо й се обърна и й махна да почака малко. Размени няколко последни думи с неясната фигура и й прати въздушна целувка. После се приближи към Софи. Очите му бяха насълзени.