Дан Браун - Изгубеният символ

„Нима е възможно?“ Той се помъчи да си припомни подробностите.

Когато предаването свърши, Андрос излезе на балкона и остави студения въздух да охлади мислите му. Вече си спомняше повече и когато възстанови всички детайли, започна да му се струва, че в края на краищата в тази легенда може би има някаква истина. И макар отдавна да е мъртъв, Закари Соломон може да му даде още нещо.

„Какво имам за губене?“

След три седмици, грижливо избрал момента, той стоеше на студа пред зимната градина в имението на семейство Соломон в Потомак. През стъклото виждаше как Питър Соломон и сестра му Катрин си приказват и се смеят. „Явно бързо са забравили Закари“, помисли си Андрос.

Преди да нахлузи ски маската върху лицето си, взе доза кокаин, първата от много време насам, и усети познатия прилив на безстрашие. Извади пистолета, отключи вратата със стария ключ и влезе.

— Привет, семейство Соломон.

Уви, събитията не се развиха така, както ги беше планирал. Вместо да получи пирамидата, за която бе дошъл, тялото му беше надупчено със сачми и трябваше да бяга по покритата със сняг морава към гъстата гора. За негова изненада, Питър Соломон го догонваше и в ръката му проблясваше пистолет. Андрос хукна сред дърветата по пътека, минаваща по ръба на дълбока клисура. Някъде долу отекваше грохот на водопад. Той подмина няколко дъба и зави наляво. След секунди се плъзна по заледена повърхност и едва успя да спре.

„Боже мой!“

Пътят свършваше само на няколко метра пред него с отвесна урва, в подножието на която течеше ледена река. Върху големия камък до пътеката неумела детска ръка беше издълбала надпис:

Пътеката продължаваше на другия бряг. „Тогава къде е мостът?!“ Кокаинът вече не действаше. „В капан съм!“ Изпаднал в паника, той се обърна, за да побегне надолу, но се озова лице в лице с Питър Соломон, който стоеше задъхан пред него с пистолет в ръка.

Андрос погледна оръжието и отстъпи назад. Урвата, на дъното на която се виеше заледената река, беше дълбока най-малко петнайсет метра. Откъм водопада малко по-нагоре по течението се носеше пелена от ситни пръски, която го вледеняваше до мозъка на костите.

— Мостът на Зак изгни много отдавна — каза Соломон. — Никой друг освен него не идваше чак тук. — Ръката, в която държеше пистолета, дори не потрепваше. — Защо уби сина ми?

— Той беше дрипа — отвърна Андрос. — Наркоман. Аз всъщност му направих услуга.

Соломон се приближи, насочил оръжието точно към гърдите му.

— Сигурно и аз трябва да ти направя същата услуга. — Гласът му звучеше изненадващо свирепо. — Ти си пребил сина ми до смърт. Нима е възможно човешко същество да направи такова нещо?

— Хората правят и немислимото, когато са притиснати до стената.

— Ти уби сина ми!

— Не — разпали се Андрос. — Ти сам уби сина си. Що за човек оставя детето си в затвора, когато има възможност да го измъкне! Ти уби сина си! Не аз.

— Нищо не знаеш! — мъчително извика Соломон.

„Грешиш — помисли си Андрос. — Знам всичко“.

Питър Соломон се приближи още повече и застана само на пет метра от него. Гърдите на Андрос пламтяха и той разбираше, че бързо губи кръв. Топлината се стичаше по корема му. Хвърли поглед през рамо към урвата. Невъзможно. Отново се обърна към Соломон.

— Знам повече за теб, отколкото си мислиш — прошепна младият мъж. — Знам, че не си човек, който може хладнокръвно да убие някого.

Соломон направи още една крачка напред и се прицели.

— Предупреждавам те — каза Андрос. — Ако дръпнеш спусъка, ще те преследвам вечно.

— Тогава смятай, че вече си започнал. — И Соломон стреля.

Докато шофираше към Калорама Хайтс, онзи, който наричаше себе си Малах, си мислеше за чудотворните събития, избавили го от сигурна смърт в онази ледена клисура. Завинаги се беше преобразил. Гърмежът бе отекнал само за миг, но последиците от него ечаха вече десет години. Някога загорялото му, съвършено тяло сега носеше обезобразяващите белези от онази нощ… белези, които криеше под татуираните символи на новата си самоличност.

„Аз съм Малах.

Такова е било предопределението ми още отначало“.

Беше минал през огън, за да се превърне в пепел и да се появи отново… за пореден път преобразен. Тази нощ щеше да е последната крачка от неговото дълго и величествено пътуване.

Взривното вещество, носещо скромното име „Ключ 4“, беше разработено от специалните сили за отваряне на заключени врати с минимални странични щети. Състоеше се главно от циклотриметилентринитрамин с диетилхексилов пластификатор и всъщност представляваше парче С–4, увито на тънък лист, което се пъхаше в касата на вратата. В случая с читалнята на Конгресната библиотека експлозивът свърши отлична работа.