„Трябва да се махна от пътя — помисли си той. — Даже Катрин още да не се е обадила в полицията, експлозията със сигурност ще привлече вниманието им. А трудно може да не забележат гол до кръста мъж зад волана на лимузина“.
След дълги години подготовка Малах направо не можеше да повярва, че нощта най-после е настъпила. Пътуването дотук беше бавно и трудно. „Онова, което започна отдавна в мизерия… сега ще завърши величаво“.
В нощта, когато започна всичко, той не носеше името Малах. Всъщност в нощта, когато започна всичко, не носеше абсолютно никакво име. „Затворник №37“. Подобно на повечето в страховития истанбулски затвор „Соганлък“, затворник №37 се намираше там за наркотици.
Лежеше на нара си в циментова килия, гладен и зъзнещ в мрака, и се чудеше откога ли е тук. Новият му съкилийник, когото познаваше едва от двайсет и четири часа, спеше на горния нар. Директорът на затвора, впиянчен дебелак, който мразеше работата си и си го изкарваше върху затворниците, току-що беше угасил осветлението за през нощта.
Към 22:00 затворник №37 чу разговора, донесъл се по вентилационната шахта. Веднага позна първия глас — рязък и сприхав, той със сигурност принадлежеше на директора, който явно не обичаше да го будят нощни посетители.
— Да, да, идвате отдалече, обаче през първия месец свижданията са забранени — казваше той. — Има си правилник. Не се допускат никакви изключения.
Отговори му мек и изтънчен глас, изпълнен с болка.
— Синът ми в безопасност ли е?
— Той е наркоман.
— Лекуват ли го добре?
— Колкото трябва — отсече директорът. — Тук да не е хотел.
Последва мъчителна пауза.
— Естествено, на вас ви е известно, че държавният департамент на САЩ ще поиска екстрадиране.
— Да, да, винаги правят така. И искането ще бъде удовлетворено, само че обработката на документите може да ни отнеме няколко седмици… даже месец… зависи.
— От какво зависи?
— Ами, нямаме достатъчно персонал — отвърна турчинът и замълча за миг. — Разбира се, понякога заинтересованите страни като вас ни правят дарения, за да ни помогнат да придвижим въпроса по-бързо.
Посетителят не отговори.
— Господин Соломон — сниши глас директорът, — за човек като вас, за когото парите не са проблем, винаги има възможности. Имам връзки в правителството. Ако двамата с вас обединим силите си, може би ще успеем да измъкнем сина ви оттук… още утре. И всички обвинения ще бъдат свалени. Даже няма да го съдят в родината ви.
Последва незабавен отговор.
— Като оставим настрани правните последици от вашето предложение, нямам намерение да покажа на сина си, че парите решават всички проблеми и в живота никой не ти търси отговорност, особено за нещо толкова сериозно.
— Нима искате да го оставите тук?
— Искам да разговарям с него. Още сега.
— Както вече ви казах, правилникът го забранява. Не може да се срещнете със сина си… освен ако не уредите незабавното му освобождаване.
В продължение на няколко секунди между двамата увисна ледено мълчание.
— От държавния департамент ще се свържат с вас. Дотогава се грижете Закари да е в безопасност. Очаквам да го качите на самолета за Щатите в рамките на една седмица. Лека нощ.
Вратата се затръшна.
Затворник №37 не вярваше на ушите си. „Що за баща ще остави сина си в тоя ад, за да му даде урок?“ Питър Соломон дори беше отхвърлил предложението да изчистят досието на Закари.
По-късно същата нощ, докато лежеше буден на нара си, той измисли как да се освободи. Щом свободата просто можеше да се купи с пари, затворник №37 скоро щеше да е свободен. Питър Соломон може и да не искаше да се раздели с паричките си, но както всеки можеше да прочете във вестниците, неговият син Закари също разполагаше с предостатъчно средства. На другия ден затворник № 37 разговаря насаме с директора и му предложи дързък и находчив план, който щеше да им осигури точно каквото искат.
— За тази цел Закари Соломон ще трябва да умре — поясни затворник № 37. — Обаче ние с тебе моментално ще изчезнем. Ти ще можеш да заживееш на Егейските острови. Никога повече няма да видиш тая дупка.
След известни дискусии си стиснаха ръцете.
„Закари Соломон скоро ще бъде мъртъв“. Затворник № 37 се усмихна, мислеше си колко лесно ще го направи.
След два дни от държавния департамент се свързаха със семейство Соломон, за да им съобщят ужасната новина. На снимките от затвора се виждаше жестоко пребитото тяло на сина им — безжизнено кълбо, проснато на пода в килията. Главата му беше смазана със стоманен лост, трупът му беше безформен, подут от бой. Явно го бяха измъчвали и накрая го бяха убили. Главният заподозрян, самият директор на затвора, бе изчезнал, навярно с всички пари на момчето. Оказа се, че Закари е подписал документ, прехвърлящ огромното му състояние на частна сметка, изпразнена непосредствено след смъртта му. Нямаше как да се установи къде са отишли парите.
Читать дальше