Дан Браун - Изгубеният символ

Питър зяпна.

Появи се пистолет, насочен точно към гърдите му.

— Сядай.

Питър се строполи на стола.

Мъжът се приближи до тях и Катрин се вцепени. Очите му бяха диви като на бясно животно.

— Ей! — извика брат й, опитваше се да предупреди майка им в кухнята. — Който и да си, взимай каквото искаш и се махай!

— А ти какво мислиш, че искам? — попита непознатият.

— Просто ми кажи колко — процеди през зъби Соломон. — Не държим пари вкъщи, но мога…

Чудовището се изсмя.

— Не ме обиждай. Не съм дошъл за пари. Тук съм, за да взема онова, което се пада по право на Закари. — Той се ухили. — Малкият ми разказа за пирамидата.

„Пирамида ли? — озадачено помисли Катрин — Каква пирамида?“

— Нямам представа за какво говориш — отвърна брат й.

— Не ми се прави на глупак! Закари ми разкри какво пазиш в тайника в кабинета си. Искам го. Веднага.

— Каквото и да ти е казал Закари, сигурно се е объркал — заяви Питър. — Не знам за какво говориш!

— Нима? — Мъжът се обърна и насочи пистолета към лицето на Катрин. — Ами сега?

Очите на брат й се изпълниха с ужас.

— Повярвай ми! Не знам какво искаш!

— Само още веднъж да ме излъжеш и ти обещавам, че ще ти я отнема. — Той се усмихна. — А доколкото научих от Закари, твоята сестричка ти е по-скъпа от всичките ти…

— Какво става тук?! — извика майка им и влезе с двуцевката на Питър — браунинг „Ситори“, — беше я насочила право към гърдите на непознатия. Той бързо се обърна към нея. Без да губи време, енергичната седемдесет и пет годишна жена изстреля оглушителен залп. Мъжът отхвърча назад, отхвърлен от сачмите — куршумите от пистолета му пръскаха прозорците на зимната градина, — прелетя през стъклената врата и се строполи навън сред дъжд от стъкло, като изпусна оръжието си.

Питър мигновено се метна към падналия пистолет. Катрин лежеше на пода. Госпожа Соломон приклекна до нея.

— Божичко, ранена ли си?!

Онемяла от ужас, младата жена поклати глава. През това време маскираният успя да се изправи и побягна към гората, като притискаше ребрата си с ръка. Питър Соломон погледна назад, за да се увери, че майка му и сестра му са добре, после грабна пистолета и се спусна след него.

Госпожа Соломон вдигна треперещата си ръка.

— Слава богу, че ти няма нищо. — После изведнъж се отдръпна. — Катрин? Тече ти кръв! Ти си ранена!

Дъщеря й видя кръвта. Много кръв. Цялата беше окървавена. Ала не изпитваше болка.

Майка й припряно започна да търси раната.

— Къде те боли?

— Не знам, мамо, не усещам нищо!

И в същия момент видя откъде тече кръвта и се вледени.

— Мамо, не е от мен… — Тя посочи бялата сатенена блуза на възрастната жена — кръвта шуртеше от дупчица с разкъсани краища. Объркана, майка й погледна надолу. После потрепери и се присви, сякаш току-що бе усетила болката.

— Катрин? — Гласът й прозвуча спокойно, но в него се долавяше цялото бреме на седемдесет и петте й години. — Повикай линейка.

Дъщеря й изтича при телефона и се обади за помощ. Когато се върна в зимната градина, майка й лежеше неподвижно в локва кръв. Катрин коленичи до нея вдигна я в скута си и я прегърна.

Нямаше представа колко време е минало. Чу далечен изстрел в гората, после вратата рязко се отвори и вътре с обезумял поглед се втурна брат й, все още стиснал пистолета. Видя сестра си да ридае, прегърнала безжизнената им майка, и лицето му се сгърчи от мъка. Викът, който отекна между стените на зимната градина, завинаги щеше да остане в паметта на Катрин Соломон.

Докато тичаше към отворената товарна врата на Модул 5, Малах усещаше играта на мускулите си под татуировката. „Трябва да вляза в лабораторията й“.

Бягството на Катрин беше неочаквано… и щеше да му създаде проблеми. Тя знаеше не само адреса му, но и истинската му самоличност… както и че е същият човек, който ги е нападнал в дома им преди десет години.

И той никога нямаше да забрави онази нощ. Тогава замалко не успя да вземе пирамидата — съдбата му попречи. „Още не бях готов“. Но сега вече беше. По-силен. По-влиятелен. Преживял невъобразими трудности при подготовката за завръщането си, тази вечер Малах най-после щеше да изпълни предопределението си. Знаеше със сигурност, че до края на нощта наистина ще се взре в умиращите очи на Катрин Соломон.

Когато стигна до товарната врата, си каза, че Катрин всъщност не е избягала — тя само отлагаше неизбежното. Вмъкна се през отвора и уверено закрачи в мрака, докато не усети, че стъпва върху килимената пътека. Зави надясно и се насочи към Куба. Тропането по вратата на Модул 5 беше престанало. Охранителят навярно се опитваше да извади монетата, с която Малах бе обезвредил слота на електронното табло.