Дан Браун - Изгубеният символ

— Директор Сато! — извика един агент от съседната стая. — Елате да видите нещо!

Тя изхвърча от трапезарията. Един от хората й слизаше по стълбището от спалнята. Носеше руса перука. „Какво е това, по дяволите?“

— Мъжка перука — каза агентът и я подаде на японката. — Намерих я в дрешника. Разгледайте я внимателно.

Перуката се оказа много по-тежка, отколкото очакваше Сато. Вътрешната й част като че ли беше моделирана от плътен гел. Странно, оттам стърчеше жица.

— Гел-батерия, която се прилепва върху скалпа — поясни агентът. — С нея работи фиброоптична камера, скрита в косата.

— Какво? — Директорката заопипва перуката и откри мъничкия обектив, скрит сред русите кичури. — Това нещо е скрита камера?!

— Записът се съхранява на тази миниатюрна електронна карта. — Той посочи голям колкото марка силиконов квадрат, залепен за гела. — Сигурно се активира от движение.

„Господи — помисли си Сато. — Значи така е успял“.

Тази модерна версия на шпионската камера, известна като „цветето на ревера“, играеше ключова роля в кризата, която директорката на СЗС се опитваше да овладее тази нощ. Тя продължи яростно да гледа перуката, после я върна на агента и нареди:

— Продължавайте да претърсвате къщата. Трябва ми абсолютно всяка информация, която можете да откриете за тоя тип. Вече ни е известно, че лаптопа му го няма, затова искам да знам точно как възнамерява да го свърже с външния свят, докато е в движение. Потърсете в кабинета му ръководства за употреба, кабели, всичко, което може да ни насочи към хардуера му.

— Слушам. — Агентът бързо се отдалечи.

„Време е да тръгваме“. Воят на хеликоптера беше достигнал максималната си височина. Сато припряно се върна в трапезарията. Симкинс бе довел Уорън Белами и в момента го разпитваше за сградата, към която предполагаха, че се е отправил обектът.

Домът на Храма.

— Входната врата се заключва отвътре — обясняваше архитектът, все още увит в одеяло и видимо треперещ от престоя си на площад Франклин. — Можете да влезете само през задния вход. Има електронно табло с ПИН код, известен само на братята.

— Какъв е кодът? — попита Симкинс, водеше си записки.

Белами седна. Изглеждаше прекалено слаб, за да стои прав. Продиктува кода с тракащи зъби и прибави:

— Адресът е Шестнайсета улица хиляда седемстотин трийсет и три, обаче на вас ви трябва паркингът зад сградата. Малко трудно се открива, но…

— Знам точно къде е — намеси се Робърт. — Ще ви покажа, когато стигнем.

Агентът поклати глава.

— Вие няма да дойдете с нас, професор Лангдън. Това е военна…

— Нямало да дойда, друг път! — изсумтя ученият. — Питър е там! И тази сграда е истински лабиринт! Ако няма кой да ви води, ще ви трябват поне десет минути, за да стигнете до Залата на Храма!

— Той е прав — потвърди Белами. — Има асансьор, но е стар и шумен и вратата му се отваря в самата Зала на Храма. Ако се надявате да се придвижите скришом, ще трябва да се качите пеш.

— Няма да успеете да се ориентирате — предупреди Лангдън. — От задния вход се минава през Залата на регалиите, Залата на честта, средната площадка, Атриума, Парадното стълбище…

— Стига — прекъсна го Сато. — Професор Лангдън, идвате с нас.

Енергията прииждаше.

Малах я усещаше да пулсира в него, да тече по тялото му, докато буташе инвалидната количка с Питър Соломон към олтара. „Ще напусна тази сграда безкрайно по-могъщ, отколкото влязох“. Сега оставаше само да открие последната съставка.

— Verbum significatium — прошепна сам на себе си той. — Verbum omnificum.

Спря количката до олтара, заобиколи го отпред и отвори ципа на тежката чанта в скута на Питър. Бръкна вътре, извади каменната пирамида и я вдигна на лунната светлина точно пред очите на стария масон, за да му покаже изсечените върху основата символи.

— През всички тия години изобщо не си знаел как крие тайните си пирамидата — подразни го Малах, почтително я постави в ъгъла на олтара и се върна при чантата. — А този талисман наистина внесе ред в хаоса, точно както гласи обещанието — продължи той и му показа златния пирамидион. После внимателно нагласи металния връх върху каменната пирамида и се отдръпна, за да може Питър да ги види. — Ето, твоят сюмболон е завършен.

Лицето на Соломон се сгърчи и той напразно се опита да проговори.

— Добре. Виждам, че искаш да ми кажеш нещо. — Малах грубо издърпа парцала от устата му.

Питър Соломон се закашля и се задави. Минаха няколко секунди, преди най-после да успее да произнесе: