Дан Браун - Изгубеният символ

Изгубил ума и дума, арабинът кимна.

— Казаха ли къде отиват? — попита агентът.

— В Александрия! Станцията на Кинг Стрийт — изпелтечи шофьорът. — Предложих да ги закарам, обаче…

— Казаха ли къде в Александрия отиват?

— Не! Разгледаха медальона на Големия печат, после попитаха за Александрия и ми платиха ей с това . — Той подаде на мъжа еднодоларовата банкнота със странната схема. Докато агентът я разглеждаше, Омар внезапно свърза всички елементи. „Масоните! Александрия!“ Една от най-прочутите масонски сгради в Америка се намираше там. — Това е! — възкликна арабинът. — Масонският мемориал на Джордж Вашингтон! Той е точно срещу станцията на Кинг Стрийт.

— Точно така — потвърди агентът, очевидно стигнал до същото заключение, докато неговите хора спринтираха обратно откъм метростанцията.

— Изпуснахме ги! — извика един. — Мотрисата на Синята линия току-що замина! Няма ги долу!

Агент Симкинс си погледна часовника и отново се обърна към Омар.

— За колко време стига метрото до Александрия?

— Най-малко десет минути. Сигурно повече.

— Омар, ти се справи отлично. Благодаря ти.

— Какво всъщност става?!

Ала агентът вече тичаше към хеликоптера и викаше в движение:

— Към станцията на Кинг Стрийт! Трябва да стигнем там преди тях!

Озадачен, шофьорът проследи с поглед отлитането на големия черен вертолет, който рязко зави на юг над Пенсилвания Авеню и с грохот потъна в нощта.

Под колата на Омар една подземна мотриса набираше скорост и се отдалечаваше от Фридъм Плаза. Робърт Лангдън и Катрин Соломон седяха задъхани вътре. Мотрисата ги отнасяше към целта им.

Споменът винаги започваше еднакво.

Падаше… летеше стремглаво надолу към заледената река на дъното на дълбока клисура. Над него безмилостните сиви очи на Питър Соломон го следяха над дулото на собствения му пистолет. Светът горе светкавично се смаляваше и накрая изчезна, когато облакът пръски от водопада по-нагоре по течението го обгърна.

За миг всичко стана бяло като в рая.

После се блъсна в леда.

Студ. Чернота. Болка.

Премяташе се… влачеше го могъща сила, безпощадно го запращаше в скалите, дълбоко в невероятно студената бездна. Дробовете го боляха за въздух, но гръдните му мускули се бяха свили от студа толкова силно, че не можеше да си поеме дъх.

„Под леда съм“.

Ледената кора при водопада очевидно изтъняваше заради бурната вода и при падането си Андрос я беше пробил. Сега течението го носеше под прозрачния лед. Опита се да го строши отдолу с пръсти, ала нямаше опора. Разкъсващата болка от куршума в рамото му заглъхваше, както и паренето от сачмите, притъпени от парализиращото пулсиране на вцепеняващото му се тяло.

Течението се усилваше и го подмяташе по завоите. Тялото му крещеше за кислород. Ненадейно се оплете в някакви клони и се притисна към паднало във водата дърво. „Мисли!“ Отчаяно се вкопчи в клона, изтегли се към повърхността и откри мястото, където дървото излизаше над леда. Пръстите му намериха тясната ивица вода наоколо и Андрос задърпа ръба, за да разшири дупката — веднъж, втори път… Отворът постепенно се уголемяваше.

Той се хвана здраво за клона, отметна глава назад й доближи устни към малкия отвор. В дробовете му се вля зимен въздух — стори му се топъл. Внезапният прилив на кислород подхрани надеждите му. Андрос запъна крака в дънера и силно натисна с гърба и плещите си нагоре. Пробит от клоните, ледът около падналото дърво вече се бе разпукал и докато могъщите му крака се оттласкваха от ствола, главата и раменете му пробиха ледената покривка и изскочиха в зимната нощ. Въздухът нахлу в гърдите му. Все още почти изцяло под водата, той отчаяно се загърчи нагоре, натискаше с крака и дърпаше с ръце и накрая се измъкна навън и останал без дъх, се просна върху голия лед.

Смъкна от главата си подгизналата ски маска и я прибра в джоба си. Погледна нагоре по течението за Питър Соломон. После безшумно замаскира дупката в леда с един малък клон. До сутринта отворът отново щеше да замръзне.

Докато навлизаше сред дърветата, заваля сняг. Нямаше представа колко е вървял, но по едно време гората свърши и видя шосе. Виеше му се свят и замръзваше. Снегът се сипеше по-обилно и от далечината се приближаваха автомобилни фарове. Андрос бясно заразмахва ръце и до него спря самотен пикап с върмонтски номера. Отвътре изскочи старец с червена карирана риза.

Андрос със залитане се насочи към него, притискаше с ръце окървавените си гърди.