Дан Браун - Изгубеният символ

Преди няколко секунди Катрин Соломон беше започнала да твърди, че се движат в грешна посока. Обяснението й — нещо за еднодоларовата банкнота и еврейските звезди — му звучеше безсмислено, както и на Робърт Лангдън. Поне отначало. Сега професорът по символика явно беше разбрал какво има предвид тя.

— Господи, права си! — възкликна Лангдън. — Видях го!

Симкинс чу, че някой блъска по преградата в таксито. Тя се отвори.

— Промяна на плана — извика Катрин на шофьора. — Закарайте ни на Фридъм Плаза!

— На Фридъм Плаза ли? — нервно повтори арабинът. — Значи не на северозапад по Масачусетс?

— Оставете Масачусетс! Към Фридъм Плаза! Тук завийте наляво! Ето тук! Тук!

Агент Симкинс чу гумите на колата да свирят. Катрин възбудено разговаряше с Лангдън за някаква прочута бронзова отливка на Големия печат, вградена в настилката на площада.

— Госпожо, само за да съм сигурен — намеси се напрегнатият глас на шофьора. — Отиваме на Фридъм Плаза, на ъгъла на Пенсилвания и Тринайсета, нали?

— Да! — потвърди тя. — Побързайте!

— Съвсем близо е. На две минути оттук.

Симкинс се усмихна. „Добра работа, Омар“. Хукна към хеликоптера и извика на хората си:

— Пипнахме ги! Фридъм Плаза! Действайте!

Фридъм Плаза е карта.

Разположена на ъгъла на Пенсилвания Авеню и Тринайсета улица, огромната настлана с каменни плочи площ изобразява вашингтонските улици, както първоначално ги е планирал Пиер Ланфан. Това е любимо привлекателно място за туристите, не само защото е забавно да се върви по гигантската карта, но и защото Мартин Лутър Кинг, чието име носи площадът, е написал голямата част от прочутата си реч „Имам една мечта“ в недалечния хотел „Уилард“.

Вашингтонският таксиметров шофьор Омар Амирана постоянно возеше клиенти на Фридъм Плаза, но тази нощ двамата му пътници явно не бяха обикновени туристи. „ЦРУ ги преследва?“ Щом Омар спря до тротоара, мъжът и жената изскочиха от колата.

— Чакайте тук! — нареди му мъжът с туидовото сако. — Веднага се връщаме!

Двамата тичешком излязоха на огромната карта, като сочеха и викаха: проучваха геометрично пресичащите се улици. Шофьорът грабна джиесема си от таблото.

— Още ли ме чувате, господине?

— Да, Омар! — разнесе се мъжки глас, който надвикваше оглушителен грохот в отсрещния край на връзката. — Къде са сега?

— Върху картата. Като че ли търсят нещо.

— Не ги изпускай от поглед — заповяда агентът. — Почти съм стигнал!

Двамата бегълци бързо откриха Големия печат — един от най-големите бронзови медальони, отливани някога, — надвесиха се над него за кратко и посочиха с ръце на югозапад. После мъжът с туидовото сако се затича към таксито. Омар побърза да остави телефона на таблото.

— В каква посока е Александрия, щата Вирджиния? — задъхано попита мъжът.

— Александрия ли? — Арабинът посочи на югозапад, накъдето преди малко бяха ръкомахали двамата бегълци.

— Знаех си! — прошепна на себе си мъжът, обърна се и извика на жената: — Права си! Александрия!

Жената посочи светещия знак „Метро“ оттатък площада.

— Синята линия отива точно там. Трябва ни станцията на Кинг Стрийт!

Омар се паникьоса. „О, не!“

Мъжът му подаде прекалено много банкноти за изминатото разстояние.

— Благодаря. Няма нужда от ресто. — И нарами кожената си чанта и отпраши.

— Почакайте! Мога да ви закарам! Постоянно пътувам дотам!

Ала беше късно. Двамата вече тичаха по площада и изчезнаха надолу по стълбището на метрото.

Шофьорът бързо взе джиесема.

— Господине! Избягаха в метрото! Не успях да ги спра! Ще вземат Синята линия за Александрия!

— Остани там! — изкомандва агентът. — Идвам след петнайсет секунди!

Омар сведе поглед към пачката банкноти, които му беше дал мъжът. Най-отгоре очевидно лежеше онази, върху която бяха писали. Върху Големия печат на Съединените щати имаше еврейска звезда. И естествено, върховете на звездата сочеха букви, образуващи думата МАСОН.

Без абсолютно никакво предупреждение отвсякъде го обгърнаха оглушителни вибрации, сякаш в таксито му всеки момент щеше да се блъсне тир. Той вдигна очи, ала улицата пустееше. Шумът се усилваше и изведнъж от нощта се спусна лъскав черен хеликоптер и кацна по средата на площада.

Отвътре изскочиха неколцина облечени в черно мъже. Повечето се втурнаха към станцията на метрото, но един се затича към колата на Омар и рязко отвори предната дясна врата.

— Омар? Ти ли си?