Дан Браун - Изгубеният символ

— Бегълците в колата ви ли са? Отговорете с „да“ или „не“.

— Да.

— Чуват ли разговора ни? Да или не?

— Не. Преградата е…

— Къде ги возите?

— На северозапад по Масачусетс.

— Конкретно място?

— Не казаха.

Агентът се поколеба.

— Мъжът носи ли кожена чанта?

Омар хвърли поглед към огледалото и се ококори.

— Да! Вътре да няма експлозиви или нещо…

— Слушайте ме внимателно — прекъснаха го отсреща. — Не ви заплашва опасност, стига точно да изпълнявате нарежданията ми. Ясно ли е?

— Да, господине.

— Как се казвате?

— Омар. — По челото му изби пот.

— Чуй ме, Омар — успокояващо каза агентът. — Справяш се страхотно. Искам да караш колкото се може по-бавно, докато моите хора не те пресрещнат. Разбираш ли?

— Да, господине.

— Освен това, таксито ти има ли интерком, за да разговаряш с пътниците на задната седалка?

— Да.

— Добре. Ето какво искам да направиш…

Джунглата, както я наричат, е най-важната част от Националната ботаническа градина (НБГ), живия музей на Америка, разположен в съседство с вашингтонския Капитолий. Тази тропическа гора се помещава във внушителна оранжерия, в която се издигат огромни каучукови дървета и смокини удушвачи, а под покрива има галерия за по-дръзките туристи.

Уорън Белами обикновено се чувстваше ободрен от земните миризми и слънчевите лъчи, проникващи през мъглата, която се филтрираше от дюзите за пара в стъкления таван. Тази вечер обаче осветената само от луната джунгла го ужасяваше. Потеше се обилно, гърчеше се и опъваше белезниците, които жулеха ръцете му, все още болезнено приковани зад гърба му.

Директор Сато се разхождаше пред него и спокойно пушеше цигара — нещо, равносилно на екотероризъм в тази грижливо поддържана среда. Лицето й изглеждаше почти дяволско на лунните лъчи, които струяха през стъкления таван.

— Значи — продължи японката, — когато тая вечер сте пристигнали в Капитолия и сте установили, че вече съм там… вие сте взели решение. Вместо да ми съобщите за идването си, вие безшумно сте се спуснали в подсутерена, където, с огромен риск за себе си, нападнахте мен и началник Андерсън и помогнахте на Лангдън да избяга с пирамидата и пирамидиона. — Тя разтри рамото си. — Интересно решение.

„Решение, което съм готов да взема отново“ — помисли Белами и попита гневно:

— Къде е Питър?

— Откъде да знам?

— Явно знаете всичко друго! — озъби й се архитектът, без да крие подозрението си, че тъкмо тя стои зад всичко това. — Отишли сте в Капитолия. Знаели сте, че Робърт Лангдън е там. Даже сте направили рентгенова снимка на чантата му, за да намерите пирамидиона. Очевидно някой ви снабдява с много вътрешна информация.

Сато студено се изсмя и се приближи до него.

— Затова ли ме нападнахте, господин Белами? Защото смятате, че аз съм врагът? Защото смятате, че се опитвам да ви открадна пирамидката, така ли? — Тя дръпна от цигарата и изкара дима през ноздрите си. — Чуйте ме внимателно. Никой не разбира по-добре от мен колко е важно да се пази тайна. Подобно на самия вас, аз съм твърдо убедена, че определена информация не бива да стига до масите. Сега обаче действат сили, които вие, опасявам се, още не можете да проумеете. Човекът, който е отвлякъл Питър Соломон, притежава огромна сила… сила, която вие явно още не осъзнавате. Повярвайте ми, той е жива бомба с часовников механизъм… способна да задвижи поредица от събития, които напълно ще променят света, какъвто го познавате.

— Не разбирам. — Архитектът се размърда на пейката. Окованите ръце го боляха нетърпимо.

— Няма и нужда да разбирате. Трябва да се подчинявате. В момента единствената ми надежда да предотвратя едно ужасно бедствие е да си сътруднича с този човек… и да му дам точно каквото иска. А това означава, че вие ще се обадите на господин Лангдън и ще му кажете да се предаде, заедно с пирамидата и пирамидиона. Щом го арестувам, той ще разчете надписа на пирамидата, ще получи информацията, за която настоява онзи човек, и ще му даде точно каквото иска.

„Местонахождението на витото стълбище, което води към Древните тайни?“

— Не мога да го направя. Заклел съм се да пазя тайна.

Сато избухна.

— Не ми пука какво сте се заклели, ще ви хвърля в затвора толкова бързо, че…

— Заплашвайте ме колкото си искате — непокорно заяви възрастният мъж. — Няма да ви помогна.

Директорката на СЗС дълбоко си пое дъх и заговори със страховит шепот: