Дан Браун - Изгубеният символ

Онази нощ сънува птици… гигантски феникс, издигащ се от лумнали пламъци. На другата сутрин се събуди пълен с енергия, каквато не беше усещал от детството си. Излезе да тича в парка, по-бързо и по-дълго, отколкото предполагаше, че е възможно. Когато повече не можеше, спря и започна да прави лицеви опори и клекове. Безброй. И имаше още енергия.

През нощта отново сънува феникса.

В Сентръл Парк пак беше настъпила есен и животните бързаха да търсят храна за зимата. Андрос презираше студа, но пък сега неговите грижливо скрити капани бяха пълни с живи плъхове и катерици. Носеше ги вкъщи в раницата си и изпълняваше все по-сложни ритуали.

„Емануал, Масиах, Йод, Хе, Вауд… моля да бъда намерен за достоен“.

Кървавите ритуали подхранваха жизнеността му. С всеки изминал ден се чувстваше все по-млад. Продължаваше да чете денонощно — древни мистични текстове, епични средновековни поеми, ранните философи — и колкото повече научаваше за истинската природа на нещата, толкова повече осъзнаваше, че е изгубена всякаква надежда за човечеството. „Те са слепи… безцелно блуждаят в свят, който никога не ще разберат“.

Андрос все още беше човек, ала усещаше, че еволюира в нещо друго. Нещо по-голямо. „Нещо свещено“. Якото му тяло бе излязло от летаргията, по-могъщо отвсякога. Накрая прозря истинското му предназначение. „Тялото ми е само съсъд за моето най-ценно съкровище… ума ми“.

Знаеше, че още не е реализирал истинския си потенциал, и все повече се задълбочаваше. „Какво е предопределението ми?“ Във всички древни текстове се говореше за добро и зло… и за необходимостта човек да избере помежду им. „Аз отдавна съм избрал — знаеше той, ала не изпитваше угризения. — Какво е злото, ако не природен закон?“ Мракът следваше светлината. Хаосът следваше реда. Ентропията лежеше в основата на всичко. Всичко се разпадаше. Съвършено организираните кристали постепенно се превръщаха в отделни прашинки.

„Има творци… има и разрушители“.

Едва когато прочете „Изгубеният рай“ на Джон Милтън, Андрос видя предопределението си да се материализира пред него. Прочете за великия паднал ангел… демона воин, сражавал се срещу светлината… храбрия… ангела, наречен Молох.

„Молох ходел по земята като бог“. Преведено на древния език, по-късно научи Андрос, името на ангела беше Малах.

„Тъй ще се казвам и аз“.

Подобно на всички велики преображения, неговото започваше с жертвоприношение… но не на плъхове, нито на птици. Не, това преображение изискваше истинска жертва.

„Има само една достойна жертва“.

Изведнъж изпита усещане за яснота, различно от всичко друго, което бе преживявал. Виждаше цялата си съдба. Цели три дни я скицира върху огромен лист хартия. Когато свърши, имаше план на онова, в което щеше да се превърне.

Закачи плана на стената и го погледна така, сякаш е огледало.

„Аз съм шедьовър“.

На другия ден занесе скицата в студиото за татуировки.

Беше готов.

Масонският мемориал на Джордж Вашингтон се издига на върха на Шатърс Хил в Александрия, щата Вирджиния. Построен на три отдели нива с растяща архитектурна сложност отдолу нагоре, дорийско, йонийско и коринтско, той е физически символ на човешкия интелектуален възход. Вдъхновена от древния Александрийски фар в Египет, тази извисяваща се в небето кула е увенчана с египетска пирамида, завършваща с декоративен елемент във формата на пламък.

Във великолепното мраморно фоайе има огромна бронзова статуя на Джордж Вашингтон с всички масонски атрибути. Там е и оригиналната мистрия, с която положил ъгловия камък на вашингтонския Капитолий. Деветте етажа на сградата носят имена като Пещерата, Криптата и Тамплиерския параклис. Сред съкровищата, които се пазят там, са над двайсет хиляди тома масонски съчинения, изумително копие на Кивота на Завета и даже умален макет на тронната зала в Храма на цар Соломон.

Модифицираният хеликоптер UH–60 се носеше ниско над Потомак. Агентът от ЦРУ Симкинс си погледна часовника. „До пристигането на мотрисата остават шест минути“. Въздъхна и погледна през илюминатора осветения Масонски мемориал на хоризонта. Трябваше да признае, че ярко осветената кула е не по-малко внушителна от сградите в Националния парк. Никога не беше влизал вътре и тази нощ също нямаше да го направи. Ако всичко минеше по плана, Робърт Лангдън и Катрин Соломон изобщо нямаше да успеят да излязат от метростанцията.

— Натам! — извика на пилота Симкинс и посочи станцията на Кинг Стрийт срещу мемориала. Пилотът спусна вертолета и го приземи в затревения участък в подножието на Шатърс Хил.