Дан Браун - Метеоритът

Толанд не можеше да е по-съгласен с нея. Единственият въпрос беше как да го направят. Нямаха време да мислят за решение. Над тях се разнесе познато бръмчене. Толанд светкавично вдигна очи и видя две облечени в бяло фигури, които с лекота се изкачиха на ръба и едновременно спряха. Мъжете останаха там за миг и се втренчиха в измъчените си жертви като гросмайстори, наслаждаващи се на безизходицата на противника си.

Делта Едно с изненада установи, че тримата бегълци са живи. Естествено знаеше, че това е само временно. Бяха паднали върху част от ледника, вече започнала неизбежното си отцепване в морето. И те можеха да бъдат обезвредени и убити по същия начин като другата жена, но току-що се бе появило много по-чисто решение. Така труповете никога нямаше да бъдат открити. Загледан през ръба на ледника, Делта Едно се съсредоточи върху зейналата цепнатина, плъзнала като клин между ледения шелф и прилепналия към него леден блок. Тази част от леда, върху която бяха тримата бегълци… беше готова да падне в океана всеки момент.

„Защо не сега…“

Тук на ледения шелф нощта през час-два се разлюляваше от оглушителни кънтежи — екотът от отцепването на части от глетчера, които потъваха в океана. Кой щеше да забележи?

Почувствал познатия горещ прилив на адреналин, който придружаваше подготовката за убийство, Делта Едно бръкна в раницата си и извади тежък предмет с форма на лимон. Обичайно оръжие за бойните части, това беше „несмъртоносна“ граната, временно дезориентираща противника с ослепителен блясък и оглушителна ударна вълна. Тази вечер обаче гранатата определено щеше да е смъртоносна. Той застана до ръба и се зачуди колко е дълбока цепнатината. Пет-шест метра? Петнадесет? Знаеше, че няма значение. Планът му така или иначе щеше да е успешен. С хладнокръвие, отработено в изпълнението на безброй екзекуции, Делта Едно въведе десетсекундно забавяне на клавиатурата на гранатата, дръпна шплента и я хвърли в пропастта. Тя падна в мрака и изчезна.

После двамата с партньора му се отдалечиха на върха на дигата и зачакаха. Гледката щеше да е невероятна.

Въпреки замаяното си състояние, Рейчъл Секстън имаше отлична представа какво са хвърлили в пропастта противниците им. Не знаеше дали Майкъл Толанд също го разбира, или просто е прочел страха в очите й, но океанологът пребледня и ужасено погледна гигантската ледена плоча, върху която бяха паднали. Очевидно съзнаваше неизбежното.

Като буреносен облак, огрян от вътрешна светкавица, ледът под Рейчъл се освети отвътре. Зловещото бяло сияние се разпространи във всички посоки. Последва разтърсването. Не земетръсен тътен, а оглушителна ударна вълна, която премина през леда и проникна в тялото й.

Сякаш между ледения шелф и отцепващата се плоча бе забит клин — тя започна да се откъсва с ужасяващо пращене. Рейчъл срещна погледа на Толанд. Корки извика. Плочата под тях пропадна.

Рейчъл за миг се почувства в безтегловност, увиснала над тежкия леден блок. После заедно с айсберга полетяха към леденото море.

Масивната плоча с оглушителното стържене на лед по лед се плъзна по шелфа и вдигна гигантски пръски. По време на падането скоростта й се намали и допреди миг безтегловното тяло на Рейчъл отново се строполи върху леда. Толанд и Корки паднаха наблизо.

Докато набраната инерция потопяваше плочата все по-надълбоко, Рейчъл видя разпенената океанска повърхност да се приближава — като скачач с бънджи, чието въже е по-дълго с няколко метра от необходимото. Приближаваше се… приближаваше се… и стигна до нея. Кошмарът от детството й се беше завърнал. „Ледът… водата… мракът…“ Обзе я почти първичен ужас.

Плочата потъна под повърхността и Северният ледовит океан мигновено я заля. Солената вода опари голата кожа на лицето на Рейчъл. Ледът под краката й изчезна и тя се изтласка към повърхността, улеснена от гела в костюма. Нагълта вода и я изплю. Другите цапаха наблизо, всички увити във въжета. Тъкмо си поемаше дъх, когато чу вика на Толанд:

— Изплува!

Докато гласът му отекваше над вълните, Рейчъл усети странно надигане във водата под себе си. Като грамаден локомотив, пуфтящ в обратната посока, ледената плоча бе престанала да потъва и сега изплуваше. На няколко клафтера дълбочина завибрира ужасен нискочестотен тътен.

Плочата бързо изплуваше от мрака и набираше все по-голяма скорост. Рейчъл усети, че се издига, и напразно се опита да запази равновесие, когато ледът я изтласка нагоре наред с милиони литри морска вода. Гигантският леден блок изскочи на повърхността, като се клатеше и люлееше в търсене на гравитационния си център. Рейчъл се озова потънала до кръста в безкрайно водно пространство. Когато водата започна да се оттича, течението подхвана младата жена и я повлече към ръба. Просната по корем, тя видя, че краят на плочата скоростно се плъзга към нея.