Робер Мерл - Добре охранявани мъже

Получаваме все пак вестници, но с три или четири дни закъснение и с доста намален обем. Липсват, неизвестно защо и отделни броеве, така че започваме да си мислим, че ги спират нарочно. Да се чудиш защо — губи ли вестникът от броя на страниците си, губи и от качеството си. Човек недоумява как могат да бъдат така отчайващо списвани. Новините са схематични, а толкова силната някога критика срещу администрацията е отстъпила място на дежурните хвалебствия.

Забелязвам, че в получаваните издание все по-рядко се пише за енцефалит 16 и изобщо не се посочват статистически данни. В това отношение президентката Бедфорд е съумяла много по-добре от предшествениците си да наложи пълно мълчание. И все пак прави впечатление незаинтересоваността на средствата за масова информация от епидемията. Боя се, а и Стин е на моето мнение, че хората просто са започнали да свикват с положението. Свиква се, естествено с всичко — да се изсипват в продължение на години тонове нечистотии в реките и моретата на планетата и да гледаш как край теб себеподобните ти умират като мухи. Но нали всички тия мъже, които загиват, си имат годеници, майки, съпруги! Как става така, че общественото мнение сякаш изобщо не се вълнува от подобна хекатомба?

Защото наистина е хекатомба, не можем повече да се заблуждаваме. Вярно, лишени сме от сериозни източници на информация. Но ако се мине през централата на Блувил и се приеме подслушването (чува се дори лекото щракване при включването на магнетофона), телефонът е на разположение. Отначало прибягвах до него, но един по един приятелите ми престанаха да отговарят. Не смея вече да потърся и ония, които ми остават. Предпочитам неизвестността.

Според Анита, дори тук, в САЩ има милиони смъртни случаи. Но и тя, която сигурно е много добре запозната с данните, не посочва никакви цифри. Това ме кара да мисля, че те непрекъснато растат. Прикован съм следователно към Блувил с две тежки вериги: спешната задача, която, ако се справя с нея може да спре епидемията; и мисълта, че ако ме изхвърлят от тук, ще трябва отново да се върна към медицинската практика и да намеря в нея смъртта си като Морли и като толкова други мои колеги. Да си призная, толкова съм отвратен от психологическия климат, който ни обгражда в Блувил, че съм готов да приема страшния риск. Само че съществува Дейв. Почти съм сигурен, че ако умра, Анита няма да се погрижи за него, въпреки изтръгнатото от нея обещание. И да иска, няма да може. И Дейв ще се озове в ръцете на бившата ми тъща, Милдред Милър.

Не знаех колко много държа на човешкото си достойнство, преди да дойда да живея в Блувил. Естествено, не винаги са ми се нравили реакциите, които външният ми вид предизвиква у мъжете. Но си имах и компенсация — известно ми бе, че именно заради него се харесвах толкова много на жените. И най-вече в болницата, в моя професионален кръг бях обграден с всеобщо уважение. В Блувил материалните ми условия на живот са добри, но по хиляди дребни неща долавям, че като човешко същество съм поставен на по-ниско стъпало.

Ако аз се чувствувам така снизен в общественото си битие, то какво да кажем тогава за победоносното самочувствие на Анита? Когато идва да ме види, тя е сияеща, самоуверена, горда с високия си пост и с усилията на своя пол да поеме най-после в ръцете си всички мъжки дейности.

Обяснява ми, че от икономическа гледна точка положението е тежко, но не чак толкова катастрофално, колкото би могло да се очаква. В големите фирми кончина-та на значителна част от ръководните кадри нямала сериозни последствия. Напротив, дори опростила бюрокрацията. Затова пък чувствителните загуби сред работническите среди разстроили отначало производството. Спасявали положението, както можели; с назначаването, естествено на жени, но и със значителен внос на мъжка работна ръка, „която се подновява периодично съобразно измирането й“ (точно така казано!).

Въпреки всичко производството спаднало, но поради смъртта на големия брой мъже, които оставяли вдовиците си без никакви доходи, и консумацията на свой ред рязко се понижила, така че в общото затруднение все пак се постигнало известно равновесие.

Попитах Анита какъв е резултатът от масовото навлизане на жената в икономическия живот на страната. Тя се опита да разграничи нещата. Първо подчерта, че и преди епидемията в САЩ е имало много повече работещи жени, отколкото е предполагала. И че много от тях са се занимавали с дейности, далеч под действителните им възможности. Така че професионалното им издигане не ги е заварило съвсем неподготвени. И общо взето, те всички много бързо се ориентирали на новите си длъжности.