Робер Мерл - Добре охранявани мъже

Въпреки че Дейв е с мен, чувствувам се малко самотен или по-точно казано изоставен. Анита, която сега властвува по върховете, от дясната страна на президентката Бедфорд, идва да ме види веднъж месечно. Всеки път изпитвам усещането, което има затворникът: времето между посещенията е много дълго, а самото посещение — твърде кратко. Затова посрещам Анита с известна тъга — и едва ли не с неохота. Още щом пристигне и вече ми се струва, че си е заминала.

В Блувил живеем малко по военному, не само защото ни пазят въоръжени милиционерки: дневното разписание на времето строго се спазва, наложени са и много възбрани.

Събуждат ни в седем часа със сирена. В осем часа всеки е длъжен да бъде в лабораторията си. Обяд — точно в 13 часа. Вечеря — в 19. И от 22 часа нататък — комендантски час.

Това означава, че в 22 часа трябва да сте си легнали. Което между другото е във ваш интерес, защото пет минути преди 22 часа две изсвирвания на сирената предизвестяват спирането на електрическия ток в индивидуалните бараки. Остават само светлините в парка и мощният прожектор на наблюдателната кула, който, въртейки се, осветява алеите между бараките. Ако той ви засече след определения час и вън от жилището ви, по високоговорителя ви помолват да останете на място, докато дойдат две милиционерки на кон да запишат името ви и да ви съпроводят до дома ви. Милиционерките са вежливи, но изпълнени с презрение. Безполезен е всякакъв опит да се влезе в разговор с тях. Когато ви отвеждат, застават от двете ви страни и вие крачите по снега, обграден от конете. Главата ви се оказва на равнището на ботушите им и изведнъж ви обхваща чувството, че сте чернокож, арестуван от конната полиция в някой южен щат.

На следващия ден намирате на бюрото си писмо от управителя, мистър Бароу. Той изразява съжаление, че е задължен да удържи десет долара от заплатата ви като глоба за нарушение на правилника в Блувил.

Ако повторите нарушението, получавате друго писмо от мистър Бароу и друга глоба от двадесет долара, но този път придружена със следните няколко реда:

Доктор Мартинели,

Безпокои ме едно нещо у вас: неспособността ви да се съобразявате с дисциплината в Блувил. Ще бъдете ли така добър да направите за в бъдеще необходимите усилия, за да преодолеете нехайството си?

Когато получите подобно любовно писъмце от лице, което никога не сте виждали, но което всеки миг може да се произнесе за живота или за смъртта ви, оставам на вас да прецените какво ще бъде въздействието му.

Разбирам добре, че милиционерките — това е официалната версия в Блувил — са тук, за да ни охраняват от шайки, които в настъпилата анархия може и да се опитат да проникнат със сила в ранчото и да разграбят хранителните припаси. Затова и те са складирани в една барака непосредствено до наблюдателната кула. Приемам също, че трябва да пестим електричеството. Блувил го получава от малка централа до един водопад, намиращ се на негова територия. Така че комендатският час е напълно основателен, както в известна степен и забраната да се движим нощем между бараките. Администрацията иска да бъде сигурна, че след 22 часа нито един научен работник не рискува да бъде взет за мародер от милиционерките.

Но трудно проумявам строгостта, с която се прилага правилникът и малкото уважение, което ни се засвидетелствува. В края на краищата ние не сме паразити. Работим по проблеми, които изискват много висока научна подготовка. От какво живее голямата фирма, която ни е наела, на какво крепи силата и състоянието си, ако не на научни работници като нас. Успея ли да създам ваксина срещу енцефалит 16, тя ще донесе огромно богатство на мисис Хелсингфорт, когато мине в масово производство. А при най-малкото „провинение“ ме мъмрят като ученик, който се държи лошо и ме заплашват едва ли не открито да ме изхвърлят, ако не се поправя.

Подложени сме и на дребнави, непонятни унижения. Забранено ни е да притежаваме транзистори, а в замъка не се вижда ни радио, ни телевизор, поне в помещенията, до които имаме достъп. Всеки път обаче, когато минаваме покрай бараката на милиционерките, забелязваме през отворения прозорец как се нижат образите на малкия екран. Джони, осемгодишният син на мисис Миърс, се спрял един ден прехласнат пред прозореца и мисис Пиърс, не виждайки нищо лошо в това, го оставила да гледа. Една милиционерка станала веднага и без дори да погледне Джони, затворила прозореца под носа му и дръпнала завесите.