Робер Мерл - Добре охранявани мъже

Излиза. Това, което моите извинения не успяха да постигнат, постигат го скаридените мекички. Анита лакомо се тъпче и войнствеността й намалява.

— Аз, естествено — казва тя с пълна уста, — нито за миг не повярвах, че ти може да си на дъното на цялата история.

— Защо?

Дъвче, преглъща и отвръща с едва доловимо презрение:

— Дейв.

— Какво — Дейв?

— Как ще рискуваш да попаднеш в затвора и тъща ти да вземе Дейв!

— Не съм мислил за това.

— Не си го помислил съзнателно .

Взема с клечиците втора мекичка и я лапва. А аз още не съм започнал да се храня. Гледам я. Изумява ме колкото с апетита си, толкова и с доброто познаване на реакциите ми.

— Друго нещо: във фотокопието на „Ню Йорк таймс“ печатните грешки са поправени на ръка.

— Е, и какво?

— Ти си небрежен!

— Аз — небрежен?

— Да. Когато даваш да ти напечатат доклад или статия в три екземпляра, никога не поправяш печатните грешки в екземпляра, който остава за теб. И понеже бях сигурна, че изпратеното във вестника фотокопие не е от твоя екземпляр, помолих Мур да провери.

Чувствувам се леко засрамен. Нищо не й убягва. Помни всичко и настъпи ли подходящият момент — действува. А аз съм я хулил, докато тя е спасявала положението.

— Анита, сега, когато знам — казвам аз, — какво трябва да направя? Да падна на колене ли? Или да си посипя главата с пепел?

Тя поставя ръка върху моята и ми отвръща с нежност, граничеща със снизхождение:

— Очарователен си, Ралф. Това е единственото ти извинение.

След което поглъща още една мекичка. Замълчавам не особено доволен. Склонен съм да мисля, че великодушието й ме унижава. И продължавам с въпросите си:

— Кой е изпратил фотокопието в „Ню Йорк таймс“? Кресби ли?

— А кой друг?

— Мур има ли доказателства?

— Не. Но какво от това? Татко така или иначе е загубен.

Но странно „така или иначе“ тя не изглежда особено разтревожена. Напротив, излъчва такава устремност, такава ведрост… Гледам я. Все още не се решавам да започна да се храня. А крайно време е. След като е излапала своята порция, тя се е заела и с моята. Което съвсем не й пречи едновременно и да говори.

— Нямаше те толкова дни, Ралф, и не знаеш, както и пресата не знае, какви са последните данни за заболяванията от енцефалит 16. Ужасяващи са (но тя не изглежда ужасена). И още нещо, по-лошо, Ралф, много по-лошо. Научихме, че големите застрахователни компании мислят вече за анулиране на сключените застраховки за живот.

— Че имат ли право?

— Ще го получат. На Татко му е спукана работата. При последното проучване на общественото мнение квотата му за популярност е спаднала на 38%.

— Но и сенаторът Шърман си има сериозни затруднения. В събота четох във вестниците, че партньорът му е получил инфаркт. Трябва в най-скоро време да си намери друг кандидат за вицепрезидент. Не е чак толкова лесно.

— Вече е сторено — казва Анита. — Намерил го е.

— Откъде знаеш?

— Тя ми се обади по телефона.

Поглеждам я.

— Тя? Жена ли е? Жена — вицепрезидент?

— Смятам — поглежда ме сериозно Анита с пръчици в двете ръце, — че приемайки жена за вицепрезидент при сегашните обстоятелства (набляга на тези думи), Шърман се показва не само като голям реалист, но и като ловък политик.

Прихваща с пръчиците мекичка и я лапва.

— Коя е тя?

— Сара Бедфорд.

Правя гримаса. Съществуват няколко течения на Движението за освобождение на жената (ДОЖ) и Сара Бедфорд принадлежи към най-крайното.

— И какво ти каза по телефона?

— Разбирала, че в такъв труден момент не мога да изоставя Татко, но след изборите разчитала на мен.

— За секретарка?

— За съветничка.

Кратко мълчание.

— Това е повишение — забелязвам аз по-сухо, отколкото бих искал.

Но Анита не долавя сдържаността ми. Тя не ме и слуша. Не знам дали изобщо ме забелязва. Зелените й очи искрят с необикновен блясък, тя отмята тържествуващо назад махагоновочервените си коси и пламенно възкликва:

— Това е прекрасно повишение, Ралф! Но не само за Сара и за мен! За жената изобщо! Размисли малко! Ако случайно Шърман умре, Сара ще стане първата президентка на САЩ.

Нали ме карат да размисля, размислям. Не храня особена симпатия към Шърман. Виждал съм го два или три пъти на малкия екран — около четиридесет и пет годишен мъж с атлетическо телосложение и младеещ за възрастта си. Ако не бяха, както тактично се изрази Ани-та, сегашните обстоятелства, никой за секунда не би си помислил, че може да го заплашва скоропостижна смърт. Именно тази смърт не само Анита, готов съм да се закълна, вече си е представила, предвидила, ако не и пожелала. Значи бедата може да е и за добро, щом от нея зависи — как беше точно? — „прекрасното повишение“.