Робер Мерл - Добре охранявани мъже

Прелиства го, но съвсем не напосоки. На малко листче е записал номерата на отделни страници и точно тия страници преглежда внимателно. Проверката трае пет минути, не повече. Затваря папката и ми я връща с приветлива усмивка.

— Доктор Мартинели, вие сте извън всякакво подозрение. Много се радвам, че е така. Аз в същност нито за миг не повярвах във вашата виновност. Според психологическия ви профил, беше твърде малко вероятно. Довиждане, доктор Мартинели.

И начаса изчезва. Малко е да се каже, че изчезва, той просто се изпарява и аз оставам сам пред отворената каса, невярващ, че съм свободен. Мур не ми каза, а и тъй бързо изчезна, че не успях да го попитам защо фотокопието ме оневинява.

Изненадите обаче не свършват. Когато се прибирам в къщи, по телефона ми се обажда една секретарка от Белия дом: мисис Мартинели ме чака в 13 часа в китайския ресторант. Нямам време да отговоря да или не — затваря.

Колкото и безцеремонен да е начинът, по който ми се определя среща, аз ще отида, защото започвам да съжалявам за съботното си избухване по телефона.

Преди често ходехме с Анита в Йенчинг Палас, но откакто китайските дипломати започнаха редовно да се хранят там, страдаща от вечната си шпиономания, тя ме накара да се преместим при мистър Туенг. Освен добрата си кухня, той има и заслугата, че винаги ни запазва закътана стаичка на първия етаж. В тази именно стаичка я намирам, изящно облечена, разположила се на тапицираната с червен плюш скамейка, под светлината на малък цветен фенер със златисти ресни. Извинявам се за закъснението си, сядам до нея и изразявам възхищението си от тоалета й. Напразно. Не си спомням вече кой бе казал, че с комплимент можеш да обезоръжиш мъж, но жена — никога. Анита ме гледа със зелените си очи, без да пророни дума.

Принудителна пауза. Мисис Туенг идва да вземе поръчката. Облечена е в черна копринена рокля с малка цепка, която оголва десния й крак до прасеца, а на устните й е замръзнала старовремска усмивка. И тя не слиза от лицето й, докато не изпише цялото листче. После я изтрива, кимва и се оттегля. Следя с поглед малката цепка на роклята й.

— Все още ли си заслепен от този дебел прасец? — попита Анита.

Атаката е рязка, а зелените очи — безмилостни. Замълчавам. Няма да кръстосвам шпага заради прасеца на мисис Туенг.

— Каква изненада! — подхваща отново тя. — Съвсем не очаквах да те видя. Вече се готвех да умра в самота.

— Слушай, Анита!

— Какво? Ти ми говориш? А аз си мислех, че не искаш повече нито да ме видиш, нито да ми проговориш, нито гласа ми да чуеш. Правилно ли повтарям думите ти?

— Анита, моля те.

— Ти ме молиш? Каква чест! Значи отново съм видима, слушаема, надарена със слово!

— И още как!

— Мога, разбира се, и да млъкна, ако ти е неприятно, че отварям уста.

— Не. Напротив, смятам за напълно необходимо едно обяснение.

— Обяснение! С доносничка!

— Аз поне искам нещо да ти кажа.

— Да не си открил още някое малко упражнение по доносничество?

— Престани, Анита, моля те, важно е.

— Важно за кого?

— Анита, има нещо друго.

— Другото го знам. То е начинът, по който се отнасяш с мен.

— Другото теб не те засяга.

— О, боже мой! Имам съперничка!

— Анита, престани!

— Без фалократщина 5 5 Фалократщина (фалократство, фалократ) — сексуално и социално господство на мъжа над жената; от „фалос“ (гр. и лат.) — изображение на мъжки полов орган, обоготворяван от старите гърци като символ на производителната сила на природата. Б. пр. , докторе! Може да съм и последният парий, но имам право да говоря.

— Ти ли си казала на Мур, че съм направил фотокопие от доклада?

— Да, ваша светлост. И така ви оневиних.

— Значи, знаеш?

— Разбира се. Мур ми телефонира още на излизане от банката.

— А как и защо фотокопието е достатъчно оправдание за мен?

— По-полека, по-полека. Първо вашите извинения!

— Извинения преди каквото и да е обяснение?

— Естествено. Какъв смисъл има да се извиняваш после.

— Моля да ме извиниш.

Зелените очи ме сграбчват. Не гледат никак благо. Анита избухва:

— Ралф, ти беше отвратителен по телефона, наистина отвратителен!

— Вече ти се извиних.

— А, много е лесно! Казваш: моля да ме извиниш и всичко е наред. Всичко е забравено!

— А, не! — виквам вбесен аз. — Със или без извинения, често ще си спомням за този разговор по телефона!

Появява се мисис Туенг с усмивка и с поднос, отрупан с купички и малки чинийки, които подрежда на масата. Движенията й са също като усмивката. Точни, бързи, леки, със своеобразна вежлива непринуденост, която е израз на почит към гостите.