Робер Мерл - Добре охранявани мъже

— Третият въоръжен отряд превзема Блувил.

— И каква е целта на тази операция? — повдигам аз вежди.

— Целите са три — казва тя бледа, свила се на седалката.

Забелязвам, че е много уморена, но не е загубила нищо от присъщата си методичност.

— Първо: да унищожат предавателния пост в Блувил. Второ: да отвлекат най-застрашените хора — мисис Бароу, Рита, Грейбъл, Пиърс, Смит и Стинови. Трето: да сложат ръка върху бордовия дневник на проекта „Джеспърсън“. От само себе си се разбира, че ще отвлекат и Джеспърсън, но не по същите съображения и ние очакваме от него да даде свидетелски показания и да си направи самокритика.

Замълчавам. Възхищавам се. „Ние“ нищо не е пропуснало. С разкриването на проекта „Джеспърсън“ военната машина, насочена срещу Бедфорд, се сдобива с още едно опасно оръжие.

Прехвърлям тия мисли из главата си, когато Буридж, закрила лице с ръцете си, се свива одве и избухва в плач. За миг се стъписвам. После полека казвам:

— Буридж…

— Оставете ме на мира! — отвръща тя, без да сваля ръце.

Далеч не насърчаващи слова. Все пак протягам дясната ръка и я докосвам по рамото. Ръката ми е веднага отблъсната.

— Не ме докосвайте, сексуалист такъв! — вика тя през сълзи.

— Какво пак! Какво съм казал…

— Не сте казали, помислили сте го…

— А, вече чувате и мислите ми!

— Спестете ми недодяланата си ирония.

Естествено, моята ирония може да бъде само недодялана.

— И какво по-точно съм си помислил?

— Когато се явих пет минути по-рано на пропуска, вие го счетохте за проява на женско лекомислие.

— Съвсем не. Грешката беше и моя.

Нищо обаче вече не може да я спре.

— На поляната, когато ви забраних да излезете от колата, за да успокоите Дейв, вие ме обвинихте в безчувственост.

— Не. Вие си бяхте уставна. Не и аз.

— И сега, когато се разплаках…

— Грешите! Помислих си, че обществото, в което живеем, ви позволява да плачете, а на мен — не!

След което й подавам носна кърпа, бяла като белия гълъб на Ноевия ковчег. Хлипанията се разреждат. Ръцете се спускат надолу, показва се лицето. И след още няколко леки пристъпа настъпва затишие. Но и аз самият чувствувам буца в гърлото си. В края на краищата и омировите герои плачат.

— Ох, Ралф — възкликва Буридж, — как се изплаших, как само се изплаших, когато оная дръглеста мръсница ми заповяда да отворя страничната врата на камионетката.

— Много добре се измъкнахте.

— Ами, аз! Вие, Ралф, вие спасихте положението. Бяхте чудесен! И всичко бе така неочаквано! Нали сте чувствителен, досега мислех, че падате и малко пъзльо.

— Благодаря.

Не ме чува. В главата й, в устата й добродетелите ми нарастват с всяка измината секунда.

— Горкичкият ми Ралф! Колко мъчно ми беше за вас! А вие стоически понасяхте ударите. Вкопчен във волана като мъничък булдог.

— „Мъничък“ може би не беше необходимо да се казва.

Тя се засмива, приближава се до мен на двойната седалка и ми хвърля „вързало“. Улавям го с десницата си. Ето го и пристанището. Спокойни води. Приятен бриз. Закотвяме се един до друг. Вече и дума не става, че „съм способен на инициатива само когато трябва да се притека на помощ на сина си“. Мълчание. Двете ни мачти се поклащат редом.

Скоро обаче трябва да отпусна пръстите й. Необходими ми са и двете ръце, за да карам. Но все пак вече съм по-спокоен. Трудно ми беше да поддържам такъв разговор, вперил очи в задните светлини на джипа и приглушаван от грохота на мотоциклетистките.

След три часа джипът прекосява едно летище — военно, както изглежда — и ни отвежда право в зиналата паст на един транспортен самолет, която ни поглъща заедно с камионетката. Имат нужда от нея, предполагам, като „веществено доказателство“. Преди това измъкнах Дейв от завивките. Спеше!

Но в самолета веднага се разсъни. Големите му, обрамчени с черни мигли очи гледат живо и изпитателно от триъгълното му личице — и тъй като вече се унасям в дрямка, безкрайно съм благодарен на Джеки, че се заема с него и започва да му разказва епични истории. Отпускам се на седалката, стягам колана и затварям очи.

— Сега не е време за спане, Ралф — казва ми Буридж и сяда до мен. — Имам работа за вас.

Повдигам клепачи. Пред мен е Буридж, ново издание: сресана, с ведро лице, с бързи рефлекси и ясни слова. Толкова е свежа, сякаш току-що е станала от сън и излиза от банята.

— Ето текстът на изказването ви по канадската телевизия. Не бива да го четете, а все едно че импровизирате. Полетът ни трае половин час. Ще ви интервюират при: пристигането ни. Така че имате половин час да научите текста.