Робер Мерл - Добре охранявани мъже

Гледам навън в тъмното. Венците ми кървят. От време на време изплювам по малко кръв в кърпата си. Колко горчиви в същност се оказват първите ми минути свобода.

На около два километра след Блувил Буридж отбива камионетката със загасени светлини в дясната канавка на пътя. Чакаме безмълвно. Появява се джип, от прозореца се подава глава — това е Джеки, задминава ни бавно и ни прави знак да я последваме.

След около шест или седем километра джипът излиза от шосето и поема по черен път, виещ се между боровете. Здрачен светлик, при който е трудно да се кара без фарове, но изведнъж просветва, когато излизаме на една поляна. Джеки слиза от джипа и идва да ни каже:

— Не излизайте от камионетката, не говорете и не се тревожете, ако чуете изстрели. После се връща при джипа, сваля униформата си и нахлузва стари зеленикави джинси, издути на коленете, и кафяво поло с прикачена на левия ръкав жълта лента. Стяга върху тях колана с револвера, прехвърля през рамо карабината, навива униформата си на топка, хвърля я отзад в джипа и тръгва с малък радиопредавател в ръце. Бързо я изгубвам от поглед между боровете.

Отново дълго чакане. Изведнъж започва яростна престрелка. Посягам към дръжката на вратата и Буридж ме попитва:

— Къде отивате?

— Да кажа на Дейв да не се плаши.

— Стойте на мястото си. Не чухте ли заповедите?

Вдигам рамене, излизам от колата, отварям страничната врата и тихичко се обаждам на Дейв. Опипвам лицето му. Изпотил се е под плътно подпъхнатите одеяла. Отвивам го и надавам ухо. Стрелбата продължава. Връщам се и сядам до Буридж, която ме скастря:

— Чудесно! Не се притеснявайте! Затръшнете вратата!

Но какво значение може да има такъв слаб шум сред оглушителната пукотевица? Толкова е нелепо, че даже не отговарям. Ала ми се ще да скръцна със зъби. В този миг е останала твърде малко обич между мен и Буридж.

Стрелбата отслабва, отекват още три-четири изстрела и всичко стихва. Радвам се на настъпилата тишина, макар и да знам, че скоро ще свикна с нея и утехата ми ще е краткотрайна. Отново дълго чакане и ето че от мрака, в който все още се процежда малко светлина, бързо изплува открояващият се сред боровете тъмен силует на Джеки; тя е без предавател, без оръжие, но с ослепителна усмивка.

— В кърпа е вързано! — виква тя поривисто, когато се приближава до нас.

Подкарва колата, прави обратен завой и излиза на пътя със запалени светлини. Ние потегляме след нея.

След три километра ни спира въоръжена група или по-точно спира Джеки. Фаровете на камионетката осветяват ярко целия отряд: момичета и момчета по на двадесет години, облечени като Джеки със зеленикави джинси, кафяво поло и жълта лента на ръката. Едно момиче се приближава към камионетката.

— Ти ли си докторът с ваксината? — пита весело то.

— Аз съм.

— Покажи си главата да те видя.

Подчинявам се.

— Ей, татенце, та ти си имал симпатична физиономия! — повдига се то леко и ме целува по устата.

Не знам дали да се натъжа от обръщението, или да се зарадвам на целувката. Затова казвам първото, което ми идва наум:

— Как е, върви ли партизанството?

— Бомба е — разсмива се то.

Разсмива се отново и се отдалечава с широка, равна стъпка. Май че не беше много чисто, така ми се стори. Но устните му бяха свежи и целувката му имаше при-вкус на трева. Потегляме бавно. Младежите размахват оръжие, когато минаваме покрай тях. За първи път усещам полъха на свободата. Хвърлям помирителен поглед на Буридж. Тя е бледа и напрегната на волана.

Митницата откъм американска страна е в ръцете на друга въоръжена група, по-многобройна, но далеч по-малко шумна. Виждам и неколцина „старчоци“. Изцапани, уморени лица. Може би са понесли загуби в акцията.

Съвсем кратко спиране на канадската митница. Явно, чакат ни. Едно насочване на електрическото фенерче към лицето ми и към лицето на Буридж, махване с ръка и ние минаваме, без да показваме никакви документи. Буридж въздъхва и спира няколко метра по-далеч камионетката.

— Ралф, моля ви, минете на волана.

Сменяме си местата и аз надниквам при Дейв да му кажа, че може да махне одеялата и да се изтегне по-удобно. Когато потеглям, пак след джипа на Джеки, от всички страни — отпред, отстрани, отзад — ни обгражда рояк от моторизирани милиционерки. Охраняването продължава, но вече от канадска страна.

Някъде далеч зад нас започва силна престрелка.

— Контраатакуват ли? — питам аз.

Буридж поглежда часовника си и поклаща глава: