Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

— Да — рекох. — Намирам се на височините. Победихме. Ерик загина в битката.

Той продължаваше да гледа безмълвно в очакване да продължа. Лицето му оставаше безизразно.

— Победихме благодарение на моите хора — казах. — Най-сетне успях да открия експлозиви, които действат и тук.

Бенедикт присви очи и кимна. Очевидно беше схванал веднага какво е това вещество и откъде идва.

— Има много неща, които искам да обсъдя с теб — продължих аз, — ала първо трябва да се справя с враговете. Ако поддържаш контакта, ще ти пратя няколкостотин войника.

— Побързай — усмихна се той.

Викнах на Ганелон и той се обади само на няколко крачки от мен. Наредих му да строи войската в колона по един. Ганелон кимна и се отдалечи, като в движение почна да издава заповеди.

Докато чакахме, казах:

— Бенедикт, Дара е тук. Проследила те е през Сенките, когато си тръгнал от Авалон. Искам да…

Той се озъби и кресна:

— Коя, по дяволите, е тая Дара, чието име споменаваш непрекъснато? Никога не съм чувал за нея, освен от теб. Кажи ми! Обясни ми, че и аз да знам.

Леко се усмихнах.

— Излишно е да криеш — рекох и поклатих глава. — Знам всичко за нея, макар и да не съм споменавал пред никого, че имаш правнучка.

Бенедикт се опули и неволно зяпна.

— Коруин — рече той, — ти или си луд, или се заблуждаваш. За първи път чувам за такъв потомък. А що се отнася до това, че някой ме бил проследил през Сенките, ще ти кажа, че пристигнах посредством Фигурата на Джулиан.

Естествено. Единственото ми оправдание, че не я бях пипнал в лъжа, беше ангажираността ми с битката, за която Бенедикт би трябвало да е научил чрез Фигурите. И тогава не би губил време за пътуване, след като е разполагал със средство за мигновено придвижване.

— По дяволите! — казах. — Тя навярно вече е в Амбър. Чуй, Бенедикт! Ще повикам Жерар или Кейн, за да уредят прехвърлянето на войниците при теб. Ще ти пратя и Ганелон. Издавай заповеди чрез него.

Огледах се и открих Жерар, който разговаряше с няколко благородника. Викнах му с тревога в гласа. Той веднага извърна глава към мен, после се затича насам.

— Коруин? — развика се Бенедикт. — Какво става?

— Не знам. Но има нещо много подозрително.

Извадих Фигурата и я наврях в лицето на Жерар.

— Постарай се да прехвърлиш войниците при Бенедикт — наредих аз. — Рандъм в двореца ли е?

— Да.

— На свобода или под стража?

— По-скоро на свобода. Но има и стража. Ерик все още не му вярва. Не му вярваше.

Обърнах се назад.

— Ганелон! — изревах. — Ще изпълняваш разпорежданията на Жерар. Той те праща при Бенедикт. Ей там. — Показах с ръка. — Имаш грижата хората ми да се подчиняват на Бенедикт. Аз отивам в Амбър.

— Ясно — отвърна той.

Жерар тръгна към него, а аз пак извадих картите. Намерих тази на Рандъм и почнах да се съсредоточавам. Заваля дъжд. Установих контакт почти веднага.

— Здрасти, Рандъм — рекох още щом образът му оживя. — Помниш ли ме?

— Къде се намираш? — попита той.

— В планините — отвърнах. — Току-що спечелихме едно сражение и в момента пращам помощ на Бенедикт, за да довърши прочистването на долината. Но трябва и ти да ми помогнеш. Пренеси ме при теб.

— Не знам, Коруин. Ерик…

— Ерик е мъртъв.

— Кой командва тогава?

— А ти как мислиш? Пренеси ме веднага!

Рандъм кимна и протегна ръка. Пресегнах се и я сграбчих, после пристъпих. Вече стоях до него на верандата към един от вътрешните дворове. Парапетите бяха от бял мрамор, ала под нас не се виждаше голямо движение. Намирахме се на втория етаж.

Залитнах и той ме подхвана, после възкликна:

— Ранен си!

Поклатих глава и едва тогава установих колко съм уморен. Последните няколко нощи почти не бях спал, пък и всичко останало…

— Не съм — казах и погледнах окървавената си дреха. — Само съм уморен. Кръвта е на Ерик.

Рандъм прокара ръка през сламената си коса и стисна устни.

— Значи най-сетне си разчисти сметките — тихо рече той.

Пак поклатих глава.

— Не — отвърнах. — Когато се добрах до него, той вече умираше. Хайде! Да тръгваме, че няма време. Важно е.

— Къде? Какво има?

— При Лабиринта. Не знам защо, но усещам, че е важно. Хайде!

Влязохме в двореца и се отправихме към най-близкото стълбище. Там стояха двама пазачи, но щом ги наближихме, те застанаха мирно и не опитаха да ни спрат.

— Радвам се за очите ти — рече Рандъм, докато слизахме надолу. — Наред ли е всичко със зрението ти?

— Да. Чувам, че още си женен.

— Така е.