Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

— Разкъса Рал! Разкъса го надве — продължаваше да повтаря един от мъжете.

Двайсетина крачки по-нататък се виждаха останките на Рал. Покрихме ги с брезент и поставихме отгоре няколко камъка, повече нищо не можехме да направим. Ако не друго, тази жертва поне ни напомни за бдителността, която бе поизчезнала след вчерашната лесна победа. Хората се умълчаха и вече се движеха по-предпазливо.

— Голям звяр — рече Ганелон. — По интелигентност не отстъпвал на хората.

— Може.

— Знаеш ли, Коруин, чувствам се някак неспокоен. Сякаш усещам, че нещо ужасно ще се случи. Не знам как да ти го обясня.

— Разбирам те.

— И ти ли се чувстваш така?

— Да.

Ганелон поклати глава.

— Сигурно е от времето — добавих аз.

Той пак поклати глава, този път по-бавно.

Докато се изкачвахме нагоре, небето продължаваше да се смрачава, гръмотевиците също не млъкваха нито за миг. От запад проблясваха мълнии и светкавици, вятърът се усилваше. Тъмни облаци се носеха покрай зъберите на планинските върхове, а зад тях прозираха някакви черни очертания, наподобяващи огромни птици.

След малко се натъкнахме на втора мантикора, но този път я ликвидирахме без жертви от наша страна. Час по-късно ни нападна ято странни птици с остри като бръснач клюнове, каквито не бях виждал никога. Успяхме да ги отблъснем, ала случката ме обезпокои.

Въпреки всичко продължавахме неотклонно нагоре, като все по-често се питахме кога ли ще започне бурята. Скоростта на вятъра нарастваше непрекъснато.

Вече стана доста тъмно, макар да знаех, че слънцето още не е залязло. Доближавахме нивото на облаците и въздухът се изпълни с влажна мъгла. Влагата беше навсякъде, скалите се хлъзгаха. Изкушавах се да обявя края на днешния преход, но до Колвир оставаше немалко път, затова не желаех да намалявам и без това оскъдните дажби храна, които бях изчислявал изключително внимателно.

Придвижихме се още шест километра и добавихме може би хиляда метра към надморската височина, когато най-после реших да спрем. Беше непрогледен мрак, раздиран единствено от проблясъците на светкавиците. Разположихме се в кръг на един каменист и обезлесен склон, като се погрижихме за достатъчно часовои. Гръмотевиците тътнеха като тържествени фанфари от военен марш. Температурата рязко спадна. Даже и да бях позволил огньове, наоколо нямаше нищо годно за горене. Очакваше ни студена и влажна бурна нощ.

Мантикорите ни нападнаха няколко часа по-късно, изненадващо и безшумно. Загубихме седем души, но унищожихме шестнайсет звяра. Нямам представа колко от тях избягаха. Превързвах си раните и ругаех Ерик за незнайните сенки, откъдето бе изнамерил чудовищните създания.

На утрото, или по-скоро по време на онова, което тук минаваше за утро, преодоляхме още осем километра в посока към Колвир, после свърнахме на запад. Това беше единият от трите маршрута, които можехме да използваме, но според мен най-добрият от гледна точка на внезапната атака. Онези птици пак ни досаждаха на няколко пъти, като ставаха все по-многобройни и дръзки. Засега, обаче, стигаше само да застреляме пет-шест и останалите ни оставяха на мира.

Най-накрая заобиколихме основата на гигантски скален масив, повървяхме още малко нагоре в мъглата и гръмотевиците, и пред погледа ни се откри внезапна гледка: вдясно, по протежение на десетки километри под нас лежеше Долината Гарнат. Наредих да спрем и отидох да огледам обстановката.

Когато за последен път бях виждал тази някога прелестна долина, тя представляваше пълна пустош и разруха. А сега изглеждаше още по-зле. Прекосяваше я черният път, който стигаше до подножието на Колвир и там свършваше. В момента долу се водеше битка. Препускаха ездачи, сблъскваха се и се отдръпваха. Пехотата напредваше, влизаше в ръкопашни схватки, после отстъпваше. Сред биещите се проблясваха светкавици и мълнии. Черните птици се стрелкаха насам-натам като носени от вятъра пепелища.

Влагата обгръщаше всичко сякаш беше студен покров. Ехото от битката кънтеше и подскачаше по ридовете. Гледах надолу и се чудех какво става. Поради голямото разстояние не можех да различа воюващите. Отначало реших, че вероятно някой друг преследва същата цел като моята: навярно Блийс, оживял и завърнал се с нова армия.

Не, не. Нападателите идваха от запад и настъпваха по черния път. А и едва сега установих, че птиците са на тяхна страна, както и някакви други неясни хвърчащи твари, неприличащи нито на хора, нито на коне. Сигурно бяха мантикори.