Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

Ерик, крал на Амбър

Препрочетох писмото още веднъж и се усмихнах. За какво служеха проклятията, според него?

Няма да го бъде, братко. Много мило от твоя страна, че си се сетил за мен в момент на нужда — и нямам причини да се съмнявам в теб, повярвай ми, понеже сме почтени хора, — ала срещата ни ще стане както аз съм я замислил, а не по твоя приумица. Що се отнася до Амбър, не съм безразличен към проблемите му, но ще се справя с тях както и когато аз избера. Ти много сбърка, Ерик. Реши, че си незаменим, сякаш не знаеш, че гробищата са пълни с незаменими хора. Това, обаче, ще ти го кажа по-късно. Лице в лице.

Напъхах писмото и картата в джоба на якето и изгасих цигарата си в мръсния пепелник на писалището. После отидох в спалнята да потърся парчета от чаршафи, за да загъна в тях скъпоценната дърворезба с двамата воини, които щяха да ме почакат още малко, този път на по-безопасно място.

Обикалях къщата и продължавах да си задавам въпроса защо всъщност се върнах. Мислех за хората, които познавах, докато живеех тук и се питах дали ме помнят още, дали и те се питат какво е станало с мен. Никога нямаше да разбера, естествено.

Навън вече се беше мръкнало и първите звезди блещукаха по ясното небе. Излязох и заключих вратата след себе си, после отидох във вътрешния двор, върнах ключа на старото му място и поех обратно нагоре по хълма.

Стигнах билото, обърнах се и погледнах към къщата. Тя сякаш съвсем се беше свила в мрака. Изглеждаше смачкана и безутешна като празна опаковка от бира край пътя. Поех бавно надолу към мястото, където бях паркирал. Не биваше да се обръщам.

С Ганелон напуснахме Швейцария с два камиона. Бяхме ги докарали от Белгия и сега моят возеше пушките. Триста броя по пет килограма, или общо около тон и половина чисто тегло, което съвсем не беше зле. Дори и с боеприпасите, пак оставаше достатъчно място за горивото и останалото снаряжение. Бяхме дошли за по-напряко през Сенките, разбира се, за да избегнем разни личности по границите, които само задържаха движението. Тръгнахме си по същия начин, като аз карах пръв, за да проправям пътя, така да се каже.

Прекосявахме мрачни хълмове и малки селца, където единствените превозни средства се теглеха от коне. Когато небето пожълтя като лимон, товарните добичета станаха странни твари, раирани и пернати. Карахме с часове, докато накрая видяхме черния път. Известно време се движехме успоредно с него, после се отклонихме в друга посока. Небето смени десетина пъти цвета си, контурите на ландшафта омекнаха и пейзажът стана равнинен, след това отново се появиха хълмове. Пълзяхме по черноземи и се носехме по равни като стъкло настилки. Преодоляхме планински проход и минахме покрай море с цвят на тъмно вино. Застигахме бури и мъгли.

Отне ми половин ден, докато открия моите хора и пак не бях сигурен дали са те или някоя друга сянка, толкова подобна на тях, че на практика беше все едно. Имам предвид онези създания, които вече веднъж бях използвал. Ниски, много мургави и космати, с дълги зъби и нокти, които скриваха като котки. Пръстите им, обаче, бяха изключително ловки, а и ме боготворяха. Посрещнаха ме възторжено. Не ги интересуваше това, че преди пет години бях пратил най-добрите им мъже да гинат по чужди земи. Боговете просто са безгрешни. Можеш само да ги обичаш, да им служиш и да им се подчиняваш. Затова сега бяха силно разочаровани, че ми трябваха само неколкостотин от тях. Наложи се да връщам хиляди доброволци. А и не изпитвах почти никакви угризения на съвестта. Би могло да се каже, че като прибягвах до услугите на същите хора, един вид доказвах, че другите не бяха загинали напразно. Естествено, такива мисли и през ум не ми минаваха, но по принцип съм любител на софистиката. Или бих ги нарекъл наемници, на които се заплаща с духовна храна. Какво значение имаше дали се бият за пари или за вяра? Когато се нуждаех от войници, бях в състояние да предлагам и от двете.

Пък и на това място те бяха единствените, които притежаваха огнева мощ. Моите амуниции тук не действаха, затова се наложи няколко дни да се придвижваме през Сенките, докато попаднем на земя, която да наподобява Амбър в достатъчна степен, за да възвърнат оръжията своята функционалност. Всъщност при сенките важи законът за сходството на съответствията и новото място наистина беше близо до Амбър. Това донякъде ме притесняваше по време на обучението на войниците, макар да не вярвах, че някой от братята ми би попаднал точно на тази сянка. Ала знае ли човек. Ставали са и по-лоши съвпадения.