Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

После оставих Ганелон да се оправя сам известно време, понеже той съвсем като по Станиславски се беше вживял напълно в ролята си на турист. Изпратих го за Италия с фотоапарат на шията и прощален блясък в очите, а аз се върнах в Щатите.

Да, върнах се. В тази съборетина в подножието на хълма под мен бях живял почти десет години. Именно към нея пътувах, когато стана онази катастрофа, който доведе до всичко останало.

Смучех цигарата и гледах замислено къщата. По мое време тя беше в далеч по-добро състояние, защото се стараех да я поддържам. Бях я изплатил напълно: шест стаи с гараж за две коли и около трийсет декара имот. На практика целият склон беше мой. Живеех сам и ми харесваше. Прекарвах почти всичкото си време в кабинета или работилницата. Питах се дали дърворезбата на Мори още виси в кабинета. Наричаше се „Лице в лице“ и представляваше двама воини в смъртна хватка. Нямаше да е зле да си я взема обратно, но се съмнявах, че още ме чака. Вероятно всичко, което не беше откраднато, щеше да е отишло за покриване на просрочените данъци. Предполагах, че такава е практиката в щата Ню Йорк. Дори се изненадах, че къщата ми се виждаше празна, без нови обитатели. Исках да съм сигурен, затова продължавах да наблюдавам. А и не бързах заникъде. В момента нямах друга работа.

Бях се свързал с Жерар малко след пристигането си в Белгия. Засега не смятах да правя опити за разговор с Бенедикт. Боях се, че той веднага ще ме нападне.

Жерар ме изгледа внимателно. Доколкото виждах, беше сам, някъде на открито извън града.

— Коруин? — предположи той.

— Да. Какво стана с Бенедикт?

— Намерих го точно както ти ми го описа и го освободих. Беше готов веднага да хукне подир тебе, но успях да го убедя, че отдавна не съм те виждал. Ти нали каза, че си го оставил в безсъзнание, затова реших, че това е най-разумната политика. Пък и конят му беше много уморен. Върнахме се заедно в Авалон и останах с него за погребенията, после потърсих кон и сега съм на път към Амбър.

— Погребения ли? Какви погребения?

Физиономията му пак придоби познатия лукав израз.

— Наистина ли не знаеш? — попита той.

— Щях ли иначе да те питам, по дяволите!

— На слугите му. Били убити. Според него от тебе.

— Глупости — рекох. — Абсолютни глупости. За какво ми е да убивам слугите му? Не мога да разбера как…

— Малко след като се прибрал, той отишъл да ги търси, понеже никой не го посрещнал. После ги видял убити, а от теб и приятеля ти нямало и следа.

— Разбирам — казах. — Къде е открил труповете?

— Погребани, но плитко, в горичката зад градината откъм гърба на къщата.

Така, така… По-добре да не споменавам, че знаех за гроба.

— И защо според него съм го направил? — попитах.

— И той не знае, Коруин. В момента е много объркан. Чуди се защо не си го убил, когато си могъл да го сториш, и защо е трябвало да ме викаш, след като си имал възможността спокойно да го зарежеш.

— Чак сега разбирам защо той непрекъснато ме наричаше убиец, докато се биехме, но все пак… А ти каза ли му за моето уверение, че не съм убивал никого?

— Да. Той отначало го отхвърли като голословно твърдение, но аз твърдях, че си звучал искрено, пък и самият ти си бил доста изненадан. Впечатлението ми е, че е притеснен от настоятелността ти. Няколко пъти ме пита дали ти вярвам.

— А ти вярваш ли ми?

Жерар сведе поглед.

— Дявол да го вземе, Коруин! Откъде да знам на какво да вярвам! Не знам нищо за цялата тази история. От толкова време не сме се виждали… — Той вдигна очи към мен и добави: — А има и друго.

— Какво?

— Защо ми се обади да му помогна? Защо точно на мен? Можеше да потърсиш всеки друг.

— Шегуваш ли се? — рекох.

— Напротив. Искам отговор.

— Добре тогава. Ти си единственият, на когото имам доверие.

— Само затова ли?

— Не. Идеята е, че Бенедикт не желае в Амбър да знаят неговото местонахождение, а доколкото ми е известно само ти и Джулиан сте наясно с координатите му. Джулиан не ми вдъхва доверие, оставаш ти.

— А ти откъде знаеш за мен и Джулиан?

— Дара ми каза. Преди известно време Бенедикт ви помогнал, когато сте били загазили на оня черен път и ви прибрал у тях да се посъвземете.

— Дара ли? Коя е тази Дара?

— Сираче. Навремето родителите й работели при Бенедикт — рекох. — Била е там, когато ти и Джулиан сте пристигнали.

— На която ти изпрати гривна. Сещам се. Веднъж я спомена пред мене на пътя. Тъкмо ме беше повикал.

— Именно. Какво те притеснява?

— Нищо. Сетих се коя е, но не я помня добре. Я ми кажи, ти защо си тръгнал така внезапно? Съгласи се, че постъпката ти е била като на гузен човек.