Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

Дори и без повече подкрепления за атакуващите, изходът от битката изобщо не беше ясен. Нашествениците изглеждаха могъщи и многочислени. Нямах представа какви са резервите на Ерик, пък и на този етап не бих могъл да преценя дали един боен съюз в името на Амбър щеше да се окаже добра инвестиция. А ако Ерик загубеше, значи идваше моят ред да се заема с нападателите, и то след унищожаването на голям брой от силите на Амбър.

Можех веднага да се притека на помощ със своите автоматични оръжия и в този случай не се съмнявах, че за кратко време ще съумеем да смажем грифоните и техните ездачи. За целта поне един от братята ми трябваше да е долу в долината. Чрез Фигурите щяхме лесно да отворим коридор за част от войската ми и тази изненадваща поява на стрелци с пушки на страната на Амбър би всяла смут сред нападателите.

Извърнах поглед към най-близката схватка. Там нещата определено не вървяха добре. Продължавах да обмислям евентуалните резултати от моята намеса. Ерик положително нямаше да е в състояние да се нахвърли върху мен. Освен съчувствието заради всичко онова, което той ми беше причинил, щеше да се види, че в крайна сметка аз му вадех кестените от огъня. Той безспорно щеше да е благодарен за помощта, но от друга страна не би се зарадвал особено на симпатиите, които щях да спечеля. В никакъв случай. Представете си само завръщането ми в Амбър с отбрана лична войска, плюс всеобщата благосклонност, която бих извоювал. Интересна мисъл. Така дори се доближавах до целта си много по-плавно, отколкото бих го направил посредством прякото кръвопролитие и кралеубийството, както го бях замислял досега.

Точно така. Усмихнах се на себе си. Ето как щях да стана герой. Пък и си имах оправдание. Нямах голям избор. Ставаше дума или за Амбър с Ерик на трона, или без него, но тогава това щеше да е победен и съсипан Амбър. Следователно решението ми би трябвало да е едно и също: да нападна. Нещата, разбира се, още не бяха съвсем ясни и, макар че на пръв поглед каквото и да направех щеше да е в моя полза, все пак тази печалба като цяло не беше от съществено значение. Не бих могъл да те мразя толкова, Ерик, ако не обичах Амбър повече от теб.

Изтеглих се назад и тръгнах обратно надолу по ската. Наоколо свистяха отблясъци от мълнии и сякаш раздираха сянката ми. Стигнах до лагера и спрях в началото. На другия край стоеше Ганелон и разговаряше с някакъв конник, като се опитваше да надвика шума от битката. Веднага познах коня.

Запътих се натам, ездачът даде знак и конят пое към мен, като заобикаляше събраните войници. Ганелон поклати глава и го последва.

Ездачът беше Дара. Щом ме наближи достатъчно, аз веднага й креснах:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя скочи на земята и се изправи пред мен.

— Исках да дойда в Амбър. И дойдох.

— Как се озова тук?

— Следвах дядо — отвърна Дара. — Установих, че през сенките е по-лесно да вървиш подир някого, отколкото сам да си пробиваш път.

— А Бенедикт?

— Той е там долу — кимна тя. — Води войските в долината. И Джулиан е там.

Към нас пристъпи Ганелон и се намеси:

— Тя ми каза, че ни е следвала в продължение на няколко дни.

— Вярно ли е? — попитах.

— Не беше трудно. — Дара отново кимна и се усмихна.

— Защо? Защо го направи?

— За да се добера до Амбър, естествено. Искам да мина през Лабиринта. И ти отиваш натам, нали?

— Така е, но на пътя ни бушува война.

— И какво смяташ да правиш?

— Да я спечеля, разбира се.

— Много добре. Ще почакам тогава.

Известно време ругах яростно, за да мога да помисля, после рекох:

— Къде беше, когато Бенедикт се върна?

Усмивката й изчезна.

— Не знам — отвърна Дара. — След като ти си тръгна, излязох да пояздя и не се прибрах целия ден. Исках да бъда сама, за да помисля. Върнах се чак вечерта, него вече го нямаше. На следващия ден пак отидох на езда. Доста се отдалечих и когато се мръкна, реших да прекарам нощта навън. Често правя така. На другия ден следобед тръгнах обратно, изкачих някакъв хълм и го видях да минава отдолу, запътил се на изток. Реших да го последвам. Пътят минаваше през Сенките — чак сега го разбирам, — но тогава установих, че си прав, дето било по-лесно да следваш някого. Не зная колко време ми е отнело. Времето някак се обърка. Бенедикт пристигна тук и аз познах мястото от рисунката върху една от картите. Той се срещна с Джулиан в някаква гора на север оттук, после двамата отидоха там долу при битката. — Дара посочи към долината. — А аз останах няколко дни в дъбравата, без да зная какво да правя. Страх ме беше да не се загубя, ако тръгнех обратно. В този момент забелязах твоите хора, начело с теб и Ганелон. Придвижвахте се нагоре по планината. Разбрах, че напредвате към Амбър и ви последвах. Не желаех веднага да се разкривам, защото първо исках да стигнете съвсем близо до Амбър, та да не можете да ме върнете, когато дойда при вас.