Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

Приближих се и подозренията ми се оказаха правилни. Жерар клечеше, защото се грижеше за ранения Ерик. Пристъпих към него и му кимнах, после сведох поглед към Ерик. В момента изпитвах смесени чувства. Имаше няколко рани на гърдите, от които бликаше обилно алена кръв. На шията му още висеше Рубина на справедливостта, и той окървавен, но въпреки това пулсациите му, макар и слаби, продължаваха да проблясват. С тази кръв по него съвсем приличаше на сърце. Ерик лежеше със затворени очи, под главата му бе подложен сгънат плащ. Дишаше с мъка.

Коленичих до него, без да откъсвам очи от посивялото му лице. Опитах се поне за малко да изтикам омразата на заден план, понеже той очевидно умираше, а имах желание да разбера този човек, който ми беше брат за кратките мигове, които му оставаха. Установих, че мога да събера някаква искрица съчувствие, особено като се замислех за всичко онова, което Ерик губеше заедно с живота си, а и като си представех, че преди пет години аз също можех да лежа на неговото място. Мъчех се да измисля нещо в негово оправдание, но единственото, което ми хрумна звучеше като епитафия: Той загина за Амбър. Все пак и това не беше малко. Фразата остана да се върти в главата ми.

Ерик раздвижи клепачи и бавно отвори очи. Спря поглед върху мен, ала лицето му не се промени. Питах се дали изобщо ме е познал. Той обаче произнесе името ми, после каза:

— Усещах, че ще бъдеш ти. — Пое си дъх няколко пъти и продължи: — Все пак си спести някои неприятности, нали?

Не му отговорих, защото Ерик вече го знаеше.

— И твоят ред ще дойде някой ден — поде отново. — И тогава ще станем равни. — Той се изкиска злобно, ала се сети, че скоро няма да го има и се закашля с кървава пяна по устните. Пристъпът премина и пак заговори: — Усещам проклятието ти навсякъде около мен. Непрекъснато. Дори не се наложи да умираш, за да се сбъдне. — Ерик сякаш ми четеше мислите. Усмихна се слабо и добави: — Не се бой. Не възнамерявам да ти отмъщавам с предсмъртно проклятие. Него съм запазил за враговете на Амбър. Онези там. — Той кимна леко към тях, после едва чуто изрече проклятието си и аз потръпнах. Пак ме погледна и мълча известно време. След това подръпна верижката на шията си. — Рубина… Занеси го в центъра на Лабиринта и го доближи до окото си. Близо, много близо… Погледни вътре и си представи, че е място… Постарай се да влезеш мислено в него… Там е опитът… После вече ще знаеш как да си служиш…

— Как? — рекох, но нямаше смисъл да питам. Ерик вече ми беше казал каквото трябваше. Защо да го карам да си хаби силите, за да ми обяснява как се е досетил.

Но той разбра и прошепна:

— Записките на Дуоркин… Под огнището… В моя… — Пак се закашля. Освен от устата, кръв вече шуртеше и от ушите и носа му. Ерик си пое дъх, надигна се и седна. Очите му се въртяха бясно. — Копеле такова! — кресна. — Искам да изпълниш дълга си, както сторих аз! — Той падна в ръцете ми и изпусна своя последен, кървав дъх.

Подържах го няколко мига, после го положих на земята. Очите му още бяха отворени, затова се пресегнах и ги затворих. След това някак механично поех ръцете му и ги скръстих върху вече безжизнения рубин. В този момент просто не можех да го сваля от него. Изправих се, съблякох си плаща и го разстлах отгоре му.

Обърнах се и видях, че всички ме гледат. Повечето бяха все познати лица, но имаше и други, които не познавах. Почти всички бяха присъствали онази нощ, когато дойдох на вечеря окован…

Не, не. Не биваше точно сега да мисля за това. Побързах да прогоня спомена от съзнанието си. Стрелбата беше спряла, Ганелон викаше хората обратно и им заповядваше да се строят.

Пристъпих напред, преминах през скупчените амбърити, заобиколих мъртвите и редиците на моята войска, след това поех към ръба на скалата. Долу, в долината битката продължаваше. Кавалерията препускаше като бурен поток, настъпваше и отстъпваше, а пехотинците се бяха скупчили като насекоми.

Взех картите на Бенедикт и извадих неговата от тестето. Тя проблясна и след малко установих контакт.

Той яздеше същия черночервен кон, на който ме беше преследвал. Наоколо кипеше битка. Стоях неподвижно, понеже в момента към него се насочваше друг конник. Бенедикт произнесе една-единствена дума:

— Чакай.

После ликвидира противника си с два стремителни удара на меча, извърна коня и се оттегли от боя. Забелязах, че е удължил юздите и ги е омотал хлабаво около остатъка от дясната си ръка. След десетина минути препускане стигна до сравнително спокойно място, спря и ме изгледа. Очите му се плъзнаха и по пейзажа зад гърба ми.