Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

— Вярно — съгласи се тя, а аз пак започнах да треперя. Лорейн ми донесе одеало от леглото и го уви около раменете ми.

После ми подаде виното и аз го изпих. Лорейн седна до мен и положи глава на рамото ми. Прегърнах я. Отвън завилня дяволски вятър, а към неговия вой се прибави и бързото трополене на дъждовни капки. За миг ми се стори, че нещо блъска по капаците. Лорейн тихо изхлипа.

— Не ми харесва какво става тази нощ.

— И на мен. Иди да залостиш вратата. Сега е само заключена.

Докато тя се занимаваше с това, аз преместих столовете ни така, че да гледат към единствения прозорец. Измъкнах Грейсуондир изпод леглото и го извадих от ножницата. После изгасих всички светлини в стаята, освен една свещ на масата вдясно от мен.

Седнах отново и сложих меча върху коленете си.

— Какво ще правим? — попита Лорейн, като дойде и се настани от лявата ми страна.

— Ще чакаме — казах аз.

— Какво?

— Не съм сигурен, но тази нощ определено е много подходяща.

Тя потрепера и се притисна към мен.

— Знаеш ли, може би е по-добре да си отидеш — предложих аз.

— Знам. Но ме е страх да изляза. Ако остана тук, ще можеш да ме защитиш, нали?

Поклатих глава.

— Не зная дали ще успея да защитя дори себе си.

Тя докосна Грейсуондир.

— Какъв красив меч! Никога не съм виждала друг като него.

— Няма друг като него — отвърнах и всеки път като го помръднех, светлината падаше по-различен начин върху острието, така че в един момент то изглеждаше сякаш е покрито с нечовешка кръв в оранжев оттенък, а в следващия лежеше студено и бяло като сняг или женски гърди, потрепвайки в ръката ми, когато ме пронижеше студ.

Зачудих се как Лорейн бе успяла да види нещо, което аз не видях по време на опита за контакт. Не би могла просто да си го е въобразила, защото описанието й беше много точно.

— Има нещо странно в теб — рекох аз.

Тя помълча, докато свещта трепна четири, пет пъти, а после каза:

— Притежавам слаба ясновидска дарба. Майка ми я имаше в по-силна степен. Хората разправят, че баба ми е била магьосница. Аз, обаче, нищо не разбирам от тези работи. Е, поне не много. Не съм имала видение от години. А и винаги се оказва, че губя повече, отколкото печеля.

След това Лорейн пак замълча и аз я попитах:

— Какво искаш да кажеш?

— Използвах магия, за да спечеля първия си мъж и виждаш какво излезе. Ако не го бях направила, щях да съм къде по-добре. Исках и хубава дъщеря, затова се постарах да я имам…

Тя рязко спря и изведнъж осъзнах, че плаче.

— Какво има? Не разбирам…

— Мислех, че знаеш.

— Не, страхувам се, че не знам.

— Тя беше малкото момиченце в Омагьосания кръг. Мислех, че знаеш…

— Съжалявам.

— По-добре да нямах тази дарба. Никога вече няма да я използвам. Но тя не ме оставя на мира. Непрекъснато сънувам разни неща и поличби и те са все такива, дето нищо не може да се направи. Така ми се иска тези способности да ме напуснат и да идат да тормозят някой друг!

— Желанието ти няма да може да се изпълни, Лорейн. Опасявам се, че отърваване няма.

— Откъде знаеш?

— Срещал съм и други като теб преди, това е всичко.

— И ти самият имаш подобна дарба, нали?

— Да.

— Значи усещаш, че сега отвън има нещо, нали?

— Да.

— И аз. Знаеш ли какво прави?

— Търси ме.

— Да, и аз имам такова чувство. Защо?

— Вероятно, за да изпита силата ми. То знае, че съм тук. Ако аз съм нов съюзник на Ганелон, сигурно се пита какво представлявам, кой съм…

— Дали е самото същество с рогата?

— Не знам. Но предполагам, че не е.

— Защо?

— Ако аз наистина съм този, който ще го унищожи, би било глупаво да ме търси тук, в крепостта на своя враг, когато съм обграден от сила. По-скоро бих казал, че то е пратило някой от своите приближени. Може би затова духът на баща ми… не знам. Ако този слуга успее да ме намери и да разбере кой съм, съществото ще знае какви предпазни мерки да вземе. Ако пък като ме намери, вземе и да ме унищожи, тогава проблемът ще е разрешен. В случай, че аз унищожа слугата, то ще знае много повече за силата, която притежавам. Каквото и да стане, онова с рогата ще спечели. Защо тогава да рискува собствената си бодлива глава в този етап на играта?

Зачакахме сред потъналата в сенки стая, докато свещта изгаряше минутите.

Лорейн ме попита:

— Какво имаше предвид, когато каза, ако те намери и разбере кой си? Кой може да разбере, че си?

— Този, който за малко нямаше да дойде тук.

— Смяташ, че то те познава отнякъде, по някакъв начин?